морето? Нима искат да го удавят? Пиърс стоеше на самия бряг, краката му едва намираха опора, но ръцете му се движеха с непроменена сила. Блестящото острие се стрелкаше напред и назад, обляно от лунната светлина.
— Искам справедливост! — изгърмя мощният му глас, сякаш искаше да събуди целия град. В следващия миг той се обърна и се хвърли в черните вълни.
Роуз се втурна към брега и изпищя отчаяно. После безсилно се свлече в пясъка.
След няколко часа й донесоха вестта, че Пиърс е мъртъв. Няколко мъже бяха скочили след него в морето, но не бяха успели да го намерят. Всички се задоволиха с обяснението, че вълните са го погълнали. Никой не искаше да види как могъщият херцог Дефорт ще увисне на бесилката.
Един възрастен мъж отиде при Роуз, загърна я с топлата си наметка, стисна треперещата й ръка и я отведе в гостилницата. Настани я в креслото пред камината, наля в устата й цяла чаша уиски и разтри ръцете и краката й. Роуз се събуди от транса си и тялото й се разтърси от неудържими хълцания.
Не, Пиърс не можеше да бъде мъртъв — не и сега, когато тя беше започнала да го обича. Да го обича истински, повече от живота си. Не, не, аз го мразя, внушаваше си тя, мразя го, защото се усъмни в мен и ме нарече предателка…
Защо не й вярваше? Защо беше стигнал до убеждението, че жена му е участвала в заговора срещу него? Кой дърпаше конците на цялата тази нещастна история? Харисън й разказа, че са му изпратили анонимно послание, в което пишело, че ако лорд Дефорт успее да избяга от Хънтингтън Манър, ще отиде в гостилницата при жена си. Това беше работа на Джером, на никого другиго.
— Може би така е най-добре — прошепна съчувствено дружелюбният констейбъл и й наля още уиски.
Не, това беше най-страшното, което можеше да й се случи. Ан беше мъртва, Джеймисън беше мъртъв. А Пиърс…
Ала Джером беше жив и тя се закле, че ще докаже невинността си и ще го обвини в извършването на това тройно престъпление. Това решение й вдъхна смелост, воля за живот. Тази нощ обаче щеше да даде воля на мъката си.
Сълзи опариха очите й и тя отпи голяма глътка уиски. Кехлибарената течност опари гърлото й, но не беше в състояние да потуши болката в сърцето й.
— Той беше невинен — проговори с мъка тя. — Той обичаше Ан.
Мъжът въздъхна и улови ръцете й.
— Да, милейди, може би е виновен в необуздана страст и прекомерна самоувереност, но не е убил нито лейди Ан, нито лорд Брайънт.
— И аз ще го докажа — обеща тя, удържайки с мъка сълзите си.
— Първо трябва да поспите, милейди — опита се да я успокой Харисън. Но Роуз остана с часове пред камината, загледана в пламъците. Едва на разсъмване даде воля на сълзите си и плака, докато заспа от изтощение. Вече не се съмняваше в смъртта на Пиърс.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Мъжът пропадаше неудържимо в бездънната пропаст. Водата беше ледена и го смрази. Вече не усещаше тялото си — не знаеше дори дали все още е жив.
Потъваше все по-дълбоко в черната бездна, където нито животът, нито смъртта имаха значение, където имаше само мрак, черен, непрогледен мрак…
Не знаеше колко време е минало, когато някой го изтръгна от черната пропаст. Нещо докосна гърдите му, болките и страхът се върнаха. Той се разтрепери с цялото си тяло, мокър до кости в студения нощен въздух. Умората натежа като олово в крайниците му, дробовете му горяха от погълнатата вода и той не можеше да диша. Соленият вкус на морската вода беше отвратителен.
Той усети как в ребрата му се опря тънко острие. Малък нож, един от онези, които използваха рибарите, за да изкормят рибата. Мъжът, който говореше, очевидно вярваше, че Пиърс все още е в безсъзнание.
— Попаднали сме на знатен господин, Джейк. Я му виж дрехите. Панталон от фин плат, риза от чиста коприна…
— Хайде да поискаме откуп за него, Били.
Сега Пиърс отвори внимателно очи. Солта пареше непоносимо и замъгли погледа му. Усещаше силно люлеене. Очевидно се намираше в лодка. Рибарска лодка, която беше излязла в морето посред нощ. С двама съмнителни типове на борда. Сигурно бяха тръгнали да търсят останки от кораби, за да ги ограбят.
— Сигурно е много богат — промърмори мъжът на име Били. Изглежда около петдесетгодишен, прецени Пиърс. След като болката в очите му отслабна, той успя да види лицето на спасителя си. Отдавна небръсната брада, вече посивяла, покриваше лицето на Били. Беше невероятно мършав и приличаше на гладна акула.
— Сигурен съм, че ще вземем голям откуп. — Джейк беше по-млад и изглеждаше още по-изпаднал. Тъмнокос, с бледо лице, гладко избръснат, с грозен белег на лявата буза.
— А може би… — започна нерешително Били.
— Може да е някой предател. Тогава кралят и властите ще платят богато възнаграждение за залавянето му. Как мислиш?
— Първо ще му откраднем парите и ще му свалим ризата, а после ще го хвърлим през борда, преди да е дошъл на себе си. Не можем да го чакаме да се събуди. Изглежда ми много силен и не знам дали ще се справим, ако ни нападне.
— Значи ще го оставим да се удави?
— Точно така. Свали му панталона.
Пиърс събра всичките си сили и безмълвно се обърна към небето за помощ. Щом усети грубите ръце на мъжа, скочи светкавично и заби юмрука си в брадичката на Били.
— Господи Исусе и Дево Марио! — изкрещя мъжът и политна назад.
— Я стига! — отзова се ядно Джейк. — Високоблагородният господин е почти мъртъв! — Той грабна греблото и се хвърли към Пиърс. — Ей сега ще му разбия черепа!
Трябва да действам по-бързо от него, помисли си Дефорт. Тази нощ беше водил достатъчно битки, няколко пъти погледна смъртта в очите и едва не се удави. Оказа се обаче, че все още не е стигнал края на страданията си. Преди греблото да го удари, той се претърколи настрана и удари ръката си в ръба на лодката. Е, поне все още можеше да усеща болка.
— Трябва да го довършим! — изрева Били.
Джейк вдигна греблото, но в същия миг малката лодка се удари в нещо твърдо. Джейк се олюля, греблото излетя от ръката му. Младият мъж размаха ръце и падна в черната като мастило вода. Пиърс направи опит да се изправи. Лодката се беше сблъскала с друга лодка, която очевидно принадлежеше към някакъв кораб. Огромният му корпус се издигаше като мрачна сянка над морето. Чуваше се и заплашителното плющене на платната му.
— Ола! — извика развеселен мъжки глас.
Корабът е испански, разбра Пиърс. Какво търсеше испанецът в английски води?
— Отговорете, англичанино! — заповяда гласът със силен акцент и пред очите на Пиърс изникна продълговато лице с тънки мустачки. Той се опита да отговори, но главата му забуча болезнено и скоро се върна обратно в нежната прегръдка па черната бездна.
Когато се събуди, седеше на корав стол. В стаята горяха множество свещи. Отвори бавно очи, но въпреки това усети пронизваща болка от светлината.
Намираше се в капитанската каюта, обзаведена с масивни мебели. Насреща му седеше безупречно облечен испанец с бледо лице, кафяви очи и остра брадичка. Дългата му коса беше пригладена назад.
— Най-после се върнахте в съзнание, англичанино. Кой сте вие?
Пиърс прокара език по пресъхналите си, напукани устни.
— А вие кой сте? И какво търси испански кораб в английски води?
