— Помня, разбира се.
— А после се влюбихте в него…
— Да.
— Тогава дайте отново шанс на любовта! — посъветва я настойчиво Мери Кейт.
Те не ме разбират, каза си с болка Роуз. Как да дам шанс на нова любов, когато не мога да забравя Пиърс? Пред очите си имаше една-единствена цел — да възстанови доброто име на съпруга си. Може би след това щеше да заживее нормално, макар и без любов.
— Нека не говорим за бъдещето, Мери Кейт — отговори тихо тя и се прозя изкуствено. — Уди ще спи при мен тази нощ. И не ми възразявай.
Тя облегна глава на креслото и се престори на уморена. Макар че беше привързана към старата си приятелка, предпочиташе да остане сама. Сама с красивите и болезнени спомени…
Утрото дойде твърде бързо. Тя прегърна нежно Уди, поигра си с него и го накърми за последен път. После го предаде в ръцете на Мери Кейт.
— Сигурна съм, че ще понесе добре раздялата — уверяваше я Мери Кейт. — Повече се тревожа за вас. Би трябвало да ви придружа.
— Сега съм вдовица и не се нуждая от компаньонка — отговори с усмивка Роуз. — Татко се опасява, че търговските ми способности ще осуетят плановете му да ме омъжи повторно. Деловите жени отблъскват мъжете дори когато притежават богата зестра.
— Говоря сериозно, Роуз. Не е редно да тръгвате сама…
— Доста отдавна съм вдовица, Мери Кейт. А сър Уесли е известен като съвършен джентълмен. Сигурна съм, че в къщата му ще имам достатъчно компаньонки.
— Веднъж вече ни надхитриха — възрази сърдито камериерката.
— Вече съм стара и умна.
— Много сте стара, няма що!
— Затова пък съм безкрайно по-умна! — Роуз помълча малко и добави: — Вече никой няма да ме измами и да ме принуди да сторя нещо против волята си, кълна се в това. Освен това, ако дойдеш с мен, няма на кого да оставя Уди. — Тя прегърна вярната си прислужница. — Скоро ще се върнем в Англия.
Тя се запъти решително към вратата, но спря насред път. Ледена тръпка пробяга по гърба й. Сякаш нещо искаше да я задържи в тази стая, да й попречи да отплава в опасното море… Чувството беше толкова страшно, че дъхът й спря, но тя се пребори решително с обзелата я паника. Трябваше да бъде твърда и да осъществи плановете си.
— Какво ви е, Роуз? — извика загрижено Мери Кейт.
— Всичко е наред. Моля те да се грижиш добре за сина ми. — Младата жена се обърна и избяга от стаята.
Пред къщата чакаше каретата, която щеше да я отведе на пристанището. Слънцето грееше, небето беше ясносиньо. Нямаше от какво да се страхува. Всичко щеше да мине добре.
Утрото наближаваше ясно и хладно.
Пиърс забърза към носа на кораба си, тласкан от свежия морски вятър, и скоро първите слънчеви лъчи стоплиха лицето му.
Леко разкрачил крака, опрял ръце на хълбоците, той пазеше равновесие върху поклащащите се греди и се взираше на запад. Бялата му риза се вееше от вятъра. Той откри черната точка на хоризонта и очите му се присвиха.
След секунда чу гласа на наблюдателя в коша на мачтата:
— Ето я, капитане! Виждам „Лейди Мей“! Плава право към нас!
— Да, това е тя — повтори тихо Пиърс. Повика веднага Джей, който изпълняваше длъжността първи офицер, и даде заповедите, които трябваше да бъдат предадени на екипажа. — Пригответе се за битка! Ще чакаме да се приближат. После ще дадем залп, но няма да улучим. Ще хвърлим абордажните куки и ще се прехвърлим при Нименс. Не забравяй, че това е един от нашите кораби. Не искаме битка, искаме само „Лейди Мей“.
И лейди Роуз, прибави мислено той.
ЧАСТ ВТОРА
ИНТРИГАТА
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Огън! — Първият залп отекна оглушително и Пиърс проследи светкавицата на оръдието, гюллето, което описа висока дъга и падна във водата близо до „Лейди Мей“. Надигна се фонтан от сребърни пръски. Целта не беше улучена — точно според плана.
— Подай ми далекогледа! — извика той на Шон, грабна го от ръцете му и огледа английския кораб, който танцуваше върху разлюляното море. Дъхът му спря. Жена му стоеше до кормилото, редом с капитан Нименс.
Роуз… същата като преди година. Красива и горда както винаги. Кестенявочервената коса блестеше на слънцето. На всичкото отгоре се караше с Нименс — значи и темпераментът й беше останал същият. Вероятно беше решила сама да води битката срещу пиратите.
Типично за Роуз. Винаги готова за бой. Може би изпитваше страх, но не го показваше. Вместо това спореше ожесточено с капитана и със сигурност настояваше да остане на палубата.
— Не й позволявай, капитане! — промърмори полугласно Пиърс.
След малко се усмихна доволно, защото Нименс изпълни желанието му. Жестовете му бяха красноречиви. Умен мъж, каза си Пиърс. Роуз нямаше да изпълни категоричната му заповед, но горещата молба щеше да трогне сърцето й.
Едно от неприятелските гюллета падна само на няколко метра от пиратския кораб и Пиърс бе опръскан от бяла пяна.
— Отговорете на огъня! Дайте още един предупредителен изстрел!
Много добре! Нименс разреши проблема по свой начин и хвана Роуз за ръката. Зелената й пола се развя след нея, когато капитанът я поведе към каютите. Пиърс се засмя тържествуващо. Сега жена му щеше да стои и да чака развоя на събитията в капитанската каюта — точно там, където я искаше той. Оставаше му само да вземе „Лейди Мей“ на абордаж, без да я повреди много.
Англичаните стреляха с всичките си оръдия. Гюллетата им падаха в опасна близост до пиратския кораб и го люлееха застрашително. Пиърс едва успяваше да пази равновесие.
— Два залпа! — извика той, обърнат към Шон. — От двете страни! А после им дайте знак, че ще превземем кораба с пристъп. — Моряците изпълниха светкавично заповедта и Пиърс умело насочи кораба си право към „Лейди Мей“. В първия момент всички повярваха, че фигурата на галеона ще разсече на две английската палуба, но гъвкавият пиратски кораб мина буквално на сантиметри от носа на англичаните и застана отстрани. — Абордажните куки! — заповяда Пиърс и бързо сложи, на окото си черната превръзка. Никой не биваше да го познае, преди той сам да е решил да се открие.
Пиратският капитан извади меча си и се хвърли към носа. Няколко английски моряци се бяха покатерили по релинга и се биеха ожесточено с пиратите.
Пиърс парира сръчно силния саблен удар и изби оръжието на противника си. Мъжът се отдръпна назад и в очите му блесна смъртен страх. Убиецът на дракони дори не го погледна. Скочи на неприятелската палуба и гръмогласният му вик заглуши шума от битката:
— Слушайте, добри хора, не желая да проливам кръвта ви! Спрете боя! Вече доказахте, че сте смели мъже. Ако продължавате да се съпротивлявате, хората ми ще ви насекат на парченца. Не сме дошли да убиваме или да крадем товарите ви. Ще вземем само онова, което ни принадлежи по право. Чуйте ме добре! Искам да говоря с капитан Нименс. След това ще разберете какво искам от вас и съм сигурен, че ще се разделим в мир.
На палубата се възцари дълбоко мълчание. След малко един от англичаните изкрещя гневно:
