Любовницата на корсаря

— Да — да?

Влезе младият пират-хубавец, на име Робърт Ероусмит, прегънат под тежестта на един от нейните пътнически сандъци.

— Раклата е ваша, нали?

— Да.

— Значи мога да я оставя тук. Какво толкова има в нея, та тежи толкова?

— Предполагам, че междувременно сте откраднали едно-друго от нея, така че би трябвало да знаете.

Гримаса разкриви лицето му.

— Не, милейди. Нашият подход към плячката е същият като към заложниците — и в двата случая искаме откуп.

— Така или иначе, един ден всички вие ще увиснете на бесилото.

— Кой знае. — Ухилен до уши, Робърт постави сандъка до раклата на своя господар. — За съжаление не мога да ви донеса останалата част от багажа. Това ще стане едва когато стигнем в Карибите. Капитанът си направи труда да прегледа съдържанието на този сандък и стигна до заключението, че вътре има всичко необходимо за няколко дни напред.

— Искате да кажете, че капитанът… че той се е ровил в нещата ми?

— Да, милейди.

Едва успя да сподави възмутения си вик. Нейните рокли и накити бяха красиви и скъпи, така че по-скоро трябваше да е доволна, че изобщо може да разполага с тях.

— Ще отнеса тези неща оттук. — С безизразно лице Ероусмит посегна да прибере подноса с парчетата в него.

— Почакайте за момент! — помоли Скай. Младежът също бе пират, но за разлика от други правеше добро впечатление. — Ще запалите ли лампата? Започна да се стъмва.

— Аз ще се погрижа за това, Робърт.

Сепнати, и двамата едновременно се обърнаха към вратата. Там стоеше Сокола.

— Слушам, капитане, както наредите. — Робърт се поклони на Скай и излезе.

Сребърния сокол затвори вратата след себе си, отправи се с бавни крачки към библиотечката и запали фитила на фенера. Скай наблюдаваше действията му с учудване. Смяташе, че ще поиска да се възползва от нейната фобия… Едва ли е уместно да се благодари на пират само затова, че и той веднъж е проявил човещина. И то след всички злини, които й беше сторил.

— Движим се с попътен вятър на юг — обясни той. — Мисля, че огънят е излишен, така че лампата стига.

Скай кимна безмълвно.

— Не знам защо си помислих, че вече сте се облекли.

— Дрехите ми пристигнаха току-що.

— Е, сигурен съм, че ще откриете нещо подходящо. Ще ви помогна, а след това ви се разрешава да се поразтъпчете за един час на палубата.

— Мога да се облека и сама.

— Я да видим какво мога да направя за вас? — Гласът му придоби заплашителна интонация. Очевидно беше решил отново да изостри отношенията. В един момент ще успее да ме обезсили, помисли си тя. Постоянните дрязги и битки буквално й късаха нервите.

— Вие… казвам ви…

— Щом като ми разрешавате, ще ви избера сам нещо. — Отправи се към раклата, тя се завтече след него и го хвана за ръката. Уплашена, впери поглед в засъхналата кръв по ръкава му.

— Вие сте ранен!

— Няма нищо страшно, милейди. Острозъба харния ме нападна. — Девойката преглътна, но не каза нищо. — А сега, бъдете така любезна да ми пуснете ръката… .

— Не, няма нужда отново да се ровите в нещата ми. Първият път също нямахте право да вършите това.

— И вие пребъркахте сандъка ми, когато открихте там сабята. Аз лично прегледах багажа ви, воден от далеч не тъй войнствени подбуди. Ще ми се да бъдете прилично облечена. — Отскубна се от нея и коленичи. Отвори капака на раклата и извади корсет, семпла блуза и светлосиня ленена рокля с къси ръкави, гарнирана с дантели, която беше предвидена за горещото лято във Вирджиния. — Тези банели са истински инструмент за мъчения. Нямате нужда от тях. Чорапи също не ви трябват. Независимо от лекия ветрец, вечерта е достатъчно топла.

Самоувереността, с която се ровеше в дрехите й, я подразни и тя се опита да го изблъска встрани.

— Сър… мистър Сребърен сокол, нали така ви е името? Как изобщо да ви наричам?

Широко ухилен той приседна на пети.

— Мисля, че би ми допаднало обръщението „милорд“, лейди Кинсдейл. Или пък, да кажем „повелителю мой“.

— Никога няма да кажа такова нещо!

— Ами тогава простичкото „Соколе“ стига. А сега настъпи моментът да се облечете в тази лятна мечта.

Скай се изправи в цял ръст.

— Само с груба сила можете да ме накарате да…

Той подигна пренебрежително рамене.

— Щом като настоявате… На мен лично ми е все едно.

— Стой! — извика тя и се отдръпна назад. Нямаше сили да продължава битката. Пък и болките, резултат на недотам нежното му отношение към нея, не бяха още отшумели.

Той стоеше неподвижен и наблюдаваше страдалческото изражение, с което отмахна завивката от себе си.

— Я престанете да ми се правите на Офелия. Не сме в театъра. — Приближи се и продължи: — Махнете и копринените чорапи! Много бият на очи.

Предположението й, че ще успее да го засрами по някакъв начин, се оказа чиста заблуда. Небрежно я вдигна, хвърли я на леглото и се зае да свлича чорапите й наедно с жартиерите. Скай се съпротивляваше колкото може, но всичките й ритници и замахвания само го развеселяваха.

— Абе, вие няма ли да се умирите! — викна той, опитвайки се да издърпа блузата през главата. — Цяло мъчение е да ви облече човек, както сте се разбеснели! По-лесно девственица ще разсъблечеш!

Изправи се с подигравателна усмивка, а тя бързо си пъхна ръцете под копринените жартиери.

— Едва ли някога сте се запознавали с девица. — Докато казваше това, нейният противник стоеше до леглото и я наблюдаваше със стоманеносив поглед. Внезапно тя осъзна, че вместо да прикрива голотата и, нейната блузка по-скоро я подчертаваше. Гърдите и бедрата изпъкваха предизвикателно изпод тънкия, фин плат. — Защо ме унижавате така? — попита с усилие. — За какво ви е да ме измъчвате?

— Вярвайте ми, милейди — отвърна той сухо, — по-скоро измъчвам себе си, а не вас.

— Щом е така…

— Слушам ви?

— Ами щом е така, защо не спрете — прошепна тя едва-едва.

— Това е нещо, което не мога да направя — Сребърния сокол взе в ръце ленената рокля. — Облечете я, Скай, така ще успокоите и моите, и своите нерви.

Скай ли каза… За втори път вече я наричаше по име — тъй непредвзето, както би го сторил приятел или любим. Произнасянето на нейното име от устата на този човек би трябвало да й е ненавистно, но не беше така. Би трябвало също да се възпротиви на нареждането му, но и това не стори. Изправи се бавно от леглото и той й облече роклята през глава. След това я извърна и започна сръчно да закопчава седефените копченца на гърба. Явно беше детайлно запознат с особеностите на женското облекло. Независимо от това, тя потропваше нетърпеливо с боса пета по пода.

— Няма ля да свършвате скоро?

— Мда. Значи мислели сте да се закопчаете сама, така ли?

— Тези рокли са предвидени за дами, които разполагат с камериерки. Но тъй като бедните момичета