попаднаха в лапите на вашите изверги…
— Ето защо и трябва да ми благодарите за помощта. Така, това е всичко.
— Да ви благодаря ли? — Тя се извърна рязко. — А сега ще тръгваме ли?
— Както кажете. — Внезапно той бръкна още веднъж в раклата и извади сребърна четка с гравирани инициали. — Главата ви е заприличала на разтурено гнездо.
— Вината едва ли е моя.
— На вас може и да ви е все едно, аз обаче много държа да изглеждате добре. Елате, ще разреша вашите златни къдрици.
— Разбира се, че не ми е все едно! — извика тя нервно, издърпа четката от ръката му и с неравномерни движения започна да вчесва сплъстената коса. От разресването обаче не излезе нищо, защото започна да се скубе.
Сребърния сокол я наблюдава известно време, но в един момент не издържа и грабна нетърпеливо четката.
— Оставете по-добре на мен! А сега се обърнете!
Скърцайки със зъби, тя се обърна гърбом към него. За пореден път той прояви сръчността си. Без да проявява кой знае каква предпазливост, успя да разплете всички възелчета по косата й и къдриците се разстлаха свободно върху раменете и.
— Какъв странен цвят — отбеляза Сокола. — Нито са руси, нито червени.
Тя се извърна и се засмя хладно.
— Значи са сламеноруси.
— Да, права сте, разбира се — съгласи се той с широка усмивка.
Очите й се стесниха и тя безмълвно го изчака да отвори вратата. Отблъсна предложената и ръка, но когато вече понечи да излезе, той я хвана здраво.
— Скай, ако сега, начаса не поемете ръката ми, рискувате да прекарате останалата част от пътуването в каютата.
Много добре знаеше, че не се шегува. Затова се хвана за ръката му и той я поведе навън.
Слънцето вече се скриваше в океана. Красотата на гледката развълнува дълбоко девойката. Спомни си в този миг, че е във властта на чудовища, които плячкосваха морета и океани, че нейният капитан намери смъртта и лежи под студен воден покров. Други добри люде също бяха загубили живота си. Тя самата бе принудена да прекара цяла една нощ с един от най-безскрупулните и коварни пирати. И въпреки всичко това — заникът на слънцето роди нови надежди в сърцето й.
Като огнено колело слънчевият диск се потапяше бавно в кобалтовосините вълни и разпръскваше около себе си сияние, което можеше да се сравни единствено с вечността.
— Сега вече знам, какъв е цветът й — каза Сребърния сокол тихо.
— Какво? — извърна се тя сепната.
— Знам вече какъв е цветът на косите ви — на залязващо слънце. Елате, ще поема кормуването. Можете да останете за малко при мен.
Скай и без друго нямаше друг избор, тъй като той все още държеше ръката й. Двамата се отправиха покрай струпани макари и платна към резбовани стъпала, които водеха до кормилото. Моряците заотдаваха чест, във въздуха се размахаха шапки, отвсякъде я преследваха многозначителни усмивки. Усети как кръвта обагря страните й, но преодоля смущението и изправи гордо брадичка.
— Добър вечер, капитане! — долетя вик от наблюдателния пункт.
— Добър вечер, Джако. Там горе всичко ясно ли е?
— Ясно и прекрасно като сладкия глас на мама, сър! Бурята е вече зад гърба ни.
— Това е чудесно, Джако.
— Изглеждате чудесно, милейди — обади се отново наблюдателят.
Вместо нея отговори Сребърния сокол:
— През нощта на милейди също се наложи да се бори с буря и по тази причина е решила тази вечер да подири по-спокойни води.
Постовият горе се разсмя, а и от други посоки също се долавяше тих подигравателен кикот. Кой знае, може би само си въобразява. Държането на екипажа беше по-скоро дружелюбно, отколкото безсрамно. Освен това всички спазваха дисциплина — нещо, което изглеждаше странно на пиратски кораб.
Сребърния сокол я заведе до дървен парапет, който обграждаше кормилото. Кормчията отдаде чест.
— Курсът на кораба е юг-югоизток, сър.
— Добре, Томпкинс. Ще оставим нещата така. А сега сте свободен.
— Благодаря, капитане. — Томпкинс изчезна, а Сокола хвана кормилото. Колко безгранични са морето и небето, помисли Скай. Можеше сега и да сме съвсем сами на този свят. Слънцето все още се виждаше вдясно, полъхваше и лек ветрец.
Тя отметна глава и изложи лицето си на морския бриз. Сега беше моментът да изкове план, с който да победи Сокола. Немислимо бе да прекара дори още една нощ с него. Но как да опази достойнството и честта си — тъй невъоръжена и слаба в топлата, мека вечер? Трябваше да събере сили и да открие изход.
Изправи глава и срещна погледа на Сребърния сокол.
— Кажете ми, моля, какво всъщност искате от мен?
Той вдигна рамене и морето отново погълна вниманието му.
— Просто съм любопитен, милейди.
— За какво става въпрос?
— Питам се само, защо жена с възпитание като вашето се отнася тъй лекомислено с обещанията.
— При мен това се случва, само когато давам дума на змии и плъхове.
— Е, обещанието си остава обещание дори и тогава, когато се отнася до мен.
— Вие сте само един мошеник, разбойник, нехранимайко…
— … пират. Професия безспорно благородна, насърчавана дори и от славната кралица Елизабет. Сър Френсиз Дрейк също беше пират. Винаги когато Англия е водела войни с Испания или пък Франция, пиратството се е считало аз твърде почтено занимание.
— Е, да, но Дрейк не е бил пират, а корсар…
— Или разбойник, както ви се харесва — прекъсна я Сокола със смях.
— Ще рече, че щом ограбваме чужди народи, а не своите, значи всичко е в реда на нещата.
— Не искате да сравнявате Едноокия Джек с Дрейк, нали?
— О, не, той прилича повече на Атила, владетеля на хуните. И двамата са най-хладнокръвни убийци.
— Искате да кажете, значи, че пиратите биват два вида — добри и лоши?
— Разбира се, това е валидно за всички хора.
— Във всеки случай вие спадате към най-долните твари, сър.
— А пък вие променихте темата на разговора ни.
— Да се върнем към нея. Към въпроса за вашето обещание.
— Казах вече, че… — но той я прекъсна.
— Знам, знам. Вие няма да спазите обещанието си, защото съм долна твар и отрепка. А какво ще кажете за годеника си?
— Какво годеникът ми?
— Ами вие и на него сте обещавали нещо.
— Никога нищо не съм му обещавала! — възпротиви се Скай и веднага се ядоса, че се поддаде и отговори. — Впрочем този въпрос изобщо не ви засяга.
— Острото ви езиче започва вече да ми дотяга.
— А на мен вашето присъствие тук.
— О, това може лесно да се уреди. Веднага ви връщам във вашия затвор.
— Няма ли поне капка милост в сърцето ви?
— От отрепка като мен не може да се очаква милосърдие, милейди.
— О-о! — извика тя. — Защо настоявате толкова на въпроса си?
— Казах ви вече — изпитвам любопитство.
