юмруци по нея.
— Фенерите са угаснали! — оплака се. — Съжалявам, Скай. — Той я взе много внимателно и нежно в ръце. Тя осъзна, че под завивката тялото му е голо, но въпреки всичко се сгуши трепереща в него. Ръцете му галеха косата й, страните й. — Успокой се, Скай… Светлината никога не ще изгасне, обещавам ти.
Постепенно спря да трепери и заспа безметежно.
Дълбокото и равномерно дишане го накара да се отмести малко и той с вълнение заразглежда обляното в сълзи лице. Беше хубава, трябваше да признае това. Разбра, че рано или късно ще изгуби битката с това момиче. Тя беше негова пленничка, но прикованият във вериги бе той. Никога нямаше да му даде сърце да я пусне ей така. Преди да приключи всичко, тя трябва да бъде негова. И тогава вече честта й ще му принадлежи.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Скай се стресна в съня си и разбра, че е сама в леглото. Надигна бързо глава, огледа се, но Сребърния сокол го нямаше.
Легна отново със стон и запроклина слабостта си, която я накара да заспи в прегръдките му. Този пират постоянно я изненадваше. Можеше да бъде корав и непреклонен, а после — внезапно тъй нежен, тъй чувствителен. Как само разбираше ужаса й от тъмнината…
И все пак всичко това нямаше никакво значение. Тя не просто лежа до него в леглото, тя дори се сгуши в голото му тяло.
Единият от фенерите гореше, а пердетата бяха спуснати. Скай се измъкна от леглото, изтича до прозореца и дръпна кадифените завеси. Заслепиха я златно сияние и морската синевина. Океанът се простираше, докъдето стига погледът и се сливаше с хоризонта.
На вратата се почука. Скай не беше се облякла още, но нощницата поне я прикриваше от глава до пети и затова тя извика:
— Влез!
С поднос в ръце в каютата пристъпи Робърт Ероусмит.
— Добро утро, милейди — кимна му и той постави подноса на масата. С церемониален жест вдигна сребърния капак и в гласа му се появиха триумфални нотки. — Прясно мляко, яйца и свински котлет. — Не бе способна да се противи нито на великолепния поднос, нито на любопитството си.
— И прясно мляко ли?
— На зазоряване срещнахме приятелски кораб от Чарлстоун, милейди. — Тук Робърт се поколеба за миг. — Капитанът заръча да донесат на борда вана и купи още френски сапун. Предупредих го, че може да не искате да използвате ваната заради опасността от болести, но тъй като самият той се къпе най-редовно, реши, че и на вас това ще се хареса.
— Е, тук той е прав — но къде остана гордостта й? Нали трябваше категорично да отблъсва всяко благоволение, което й оказваше този мизерен тип? От друга страна — ако останеше мръсна, щеше ли това да спаси нейната чест? Смешно бе и суеверието, че когато се къпе човек, в тялото му може да проникнат болести или зли духове. Беше израсла в места с горещ климат и къпането бе привично за нея.
— Ще я донеса по-късно, както и кофи с вода. А ако водата не ви стигне, можете и сама да си стоплите. Ще запаля печката и ще ви оставя един пълен казан.
Тя поблагодари на Робърт и седна на масата. Докато ядеше котлета, го наблюдаваше как разпалва огъня.
— Чарлстоун… — промърмори тя. — А сега се движим към Ню Провидънс, нали? — Познаваше околностите на острова. Там имаше пиратско пристанище. Пъргавите и подвижни кораби на морските разбойници бяха в състояние да маневрират без усилия сред скалите и плитчините, докато по-тромавите военни и търговски кораби често се разбиваха в коварните коралови рифове. Вероятно английските собственици на острова нямаха необходимата енергия, за да се справят с пиратството. До слуха на Скай бе достигнало, че на Ню Провидънс е в сила законът на най-силния сред присъстващите там разбойници.
Робърт пъхаше въглища в печката и затова трябваше да мине известно време, докато отговори.
— Права сте, милейди, плаваме към Ню Провидънс. Познавате ли острова?
— Чувала съм твърде много за него.
— Няма от какво да се страхувате. Сокола няма да позволи да стъпите на сушата, а освен това там няма да стоим дълго. После продължаваме към Боун Кей, където думата му е закон. Не се плашете, той ще се погрижи за сигурността ви.
— Сигурност? — повтори тя с ирония.
— Да, докато бъдат постигнати известни договорености.
— А ако баща ми не е в състояние да плати откупа?
— Тогава със сигурност лорд Кемерън…
— А ако и той не плати?
— О, ще плати, разбира се.
— И ако все пак това не стане, Робърт?
Той се изправи.
— Много сте упорита, милейди…
— Да, такава съм.
— Е, в такъв случай… — Той разпери ръце. — В такъв случай не се съмнявам, че Боун Кей ще ви допадне. И все пак за мен е вън от всякакво съмнение, че ще бъдете откупена по най-бързия начин.
— Кога ще бъдем в Ню Провидънс? Два дни, три дни?
— Приблизително толкова. Зависи от вятъра.
Скай го загледа продължително и той запристъпва смутено от крак на крак. Беше привлекателен мъж като господаря си, притежаваше добри обноски, пък и речникът му бе цивилизован. Може би този пират не бе от най-лошите. Независимо от недостойната ситуация, в която се намираше, той се отнасяше с нея като с лейди. По всичко изглеждаше, че се възхищава от нея и затова реши да заложи на своя чар. Може би пък ще й помогне. И така — тя му се усмихна тъжно.
— Защо не се откажете от този начин на живот! — извика тя, скочи от стола си, завтече се към него и го хвана за ръката, Унесена в преследването на замисъла си, тя не забеляза, как вратата се отвори и Сребърния сокол влезе безшумно в каютата. — Мистър Ероусмит, помогнете ли ми да избягам, ще се застъпя за вас пред губернатора. Вярно е, че мрази пиратите, но ако се разкаете искрено, непременно ще ви даде още възможност да започнете порядъчен живот. Нима не разбирате за какво става въпрос? Ако продължавате така, скоро ще свършите на бесилката. Ще ми бъде много мъчно за вас.
Момъкът поруменя, тъй като тя стоеше твърде близо до него и нощницата й, макар и плътно да покриваше тялото, беше все пак от тънка, полупрозрачна памучна материя.
— Милейди… — заговори той с мъка.
— Да, наистина, милейди? — долетя протяжен въпрос откъм вратата. Изплашен Робърт се дръпна назад и се загледа в Сокола, който от своя страна се усмихваше саркастично. — Свободен сте, мистър Ероусмит.
— На вашите заповеди, сър. — Робърт буквално избяга от каютата, а Скай се взря с тежко предчувствие в артерията, която пулсираше ускорено на врата на Сребърния сокол. Ризата му бе разкопчана и откриваше голяма част от бронзовата гръд. Стомахът й се сви на топка. Искаше й се да избяга дори от собствените си чувства. Погледът му сякаш се потопи в нейния и за срам тя не успя да се разгневи. Вместо това си припомни изминалата нощ и преживения кошмар. Колко сигурна се чувстваше в силната му прегръдка.
През тялото й премина трепет и тя преглътна мъчително. Не, не бива да си спомня за тези неща! Но не можа да потуши спомена, не успя да обуздае надигащото се в нея плътско желание. Той целият излъчваше страст. И въпреки това я бе оставил на мира.
— Е, скъпа моя… — Мъжът прекоси каютата, седна бавно на нейния стол, отпи от кафето й и изпружи доволно крака на масата. — Вие май подбуждахте току-що клетия Робърт към бунт?
— Нищо подобно, опитах се само да му обясня какво го очаква, ако не промени начина си на живот.
