Полетът на щъркелите

— За Бога, как можеш да говориш така? — намеси се Марсел. — Знаеш ли как е умрял Райко?

— Точно това имам предвид, Марсел. Ако беше някой български бандит, щяха да го намерят в някоя уличка с нож в корема. И толкова. Но понеже е ром, го намират вдън гората с изтръгнато сърце.

— Райко не беше бандит — възрази Марсел.

— Около трупа не е имало никакви следи. Установена е само кражбата на сърцето. Журналистите от областта веднага се нахвърлиха върху историята. Писаха за какво ли не, за магии, за вещици…

Марко запали нова цигара и продължи:

— От години се опитвам да подобря имиджа ни. И ето че се върнахме в средновековието! А аз се боря за подобряване на условията за живот, за правото на труд.

Марко Лазаров беше политическа фигура в Сливенски окръг. Той бе кандидатът на ромите в изборите и притежаваше голяма власт сред тях.

— Заради тази смърт толкова усилия отиват на вятъра, главно в социалната сфера. Например в гетата бях създал медицински центрове с помощта на една хуманитарна организация.

— Каква организация? — попитах нервно.

— Казва се „Единен свят“.

Марко произнесе името на френски, после го повтори на английски: Only World.

„Единен свят“. За трети път през последните дни и на съвсем различни места чувах това име. Марко продължи:

— Лекарите си тръгнаха. Заминавали на спешна мисия, така ми казаха. Но няма да се учудя, ако им е дошло до гуша от вечните ни разправии, от нежеланието ни да се приспособим, от презрението ни към всеки, който не е циганин. Според мен смъртта на Райко окончателно ги обезсърчи.

— Веднага ли след смъртта му заминаха?

— Не съвсем. Напуснаха България през юли.

— Какво точно правеха тук?

— Лекуваха болните, ваксинираха децата, раздаваха лекарства. Разполагаха с лаборатория за изследвания и с необходимото за някои по-дребни хирургически операции. Много пари стоят зад „Единен свят“. Много.

На сбогуване Марко ме попита:

— Не можах да разбера. Защо всъщност сте тук?

Разказах му накратко историята с щъркелите.

— О, така ли? — изрече той снизходително с американски акцент.

12

В осемнайсет часа бяхме в София, където веднага телефонирах на д-р Милан Джуров. Оказа се, че е на консултация в Пловдив и ще се върне на другия ден следобед. Жена му говореше малко английски. Представих й се и я предупредих, че следващата вечер ще посетя доктора по много важен за мен въпрос. Тя се поколеба, после ми даде адреса и ми обясни как да стигна дотам. Затворих и започнах да се приготвям за следващия етап от пътуването ми — Истанбул.

В плика, оставен ми от Бьом, имаше билет за влака София-Истанбул, както и разписанието — влакът за Турция тръгваше всяка вечер към единайсет часа. Швейцарецът бе помислил за всичко. Що за тип бе всъщност той? Сетих се за един човек, който можеше да ме осведоми по въпроса — Нели Бреслер. В края на краищата тя ме бе насочила към Бьом. Вдигнах телефона и набрах номера на осиновителката ми във Франция.

След десетина опита чух далечния звън на телефона, после още по-далечния глас на Нели.

— Ало?

— Луи е — казах студено.

— Луи? Момчето ми, къде сте?

Веднага разпознах мазния й, фалшиво приятелски тон, и целият се напрегнах.

— В България.

— В България! Какво правите там?

— Работя за Макс Бьом.

— Горкият Макс. Научих какво е станало. Но не мислех, че ще заминете…

— Бьом ми плати за тази работа. Затова спазвам ангажиментите си. Посмъртно.

— Можехте да ни уведомите.

— Ти трябваше да ме уведомиш, Нели. (Говорех й на „ти“, докато тя упорстваше да ми говори на „ви“.) Кой беше Макс Бьом? Какво знаеш за работата, която ми възложи?

— Но, момчето ми, тонът ви ме плаши. Макс Бьом беше обикновен орнитолог. Запознахме се на един колоквиум. Знаете, че Жорж се интересува от тези въпроси. Освен това Макс беше пътувал много. Ние бяхме ходили в същите страни и…

— Като например в Централноафриканската република? — прекъснах я аз.

Нели направи пауза, после отговори по-тихо:

— Като Централноафриканската република, да…

— Какво знаеш за задачата, която смяташе да ми възложи?

— Нищо или почти нищо. През миналия май Макс ни писа, че търси студент за кратка мисия в чужбина. Ние, естествено, се сетихме за вас.

— Знаеше ли, че мисията е свързана с щъркели?

— Да, доколкото си спомням.

— Знаеше ли, че е рискована?

— Рискована ли? Господи, не.

Смених темата.

— Какво знаеш за Макс Бьом, за семейството му, за миналото му?

— Нищо. Макс беше много самотен човек.

— Говорил ли ти е за жена си?

— Много малко.

— А за сина си?

— Син? Не знаех, че има син. Не разбирам въпросите ви, Луи.

— Последен въпрос, Нели. Знаеше ли, че Макс Бьом е бил с присадено сърце?

— Не. (Гласът на Нели трепереше.) Знаех само, че страда от сърце. Умря от инфаркт, нали? Луи, пътуването ви е излишно. Всичко свърши…

— Не, Нели. Напротив, всичко една започва. Ще ти се обадя пак.

— Луи, момчето ми… Кога се връщате?

— Не знам, Нели. Целуни Жорж. И се пази.

Затворих. Винаги се разстройвах, когато говорех с нея.

Нели явно не знаеше нищо. Бреслерови бяха твърде богати, за да бъдат непочтени.

Беше осем часът вечерта. Изпратих факс до Ерве Дюмаз, в който му описвах ужасяващите открития от деня. Накрая му обещах да проведа собствено разследване за миналото на Макс Бьом.

Същата вечер Марсел реши да ни заведе с Йета на ресторант. Беше странна идея след онова, което преживяхме. Но Минаус обичаше контрастите — твърдеше, че имаме нужда да се поразсеем.

Ресторантът се намираше на булевард Руски. Седнахме на втория етаж в дълго помещение с отворени прозорци, които гледаха към широкия булевард. Миризмите на печено месо, които достигаха дотук, не ми вдъхваха доверие. Огледах се — ламперии, кафяв мокет, медни лампи. Взех преведената на английски карта, докато Марсел съставяше менюто на Йета. Така и не разбрах какво свързваше тези две странни птици — французинът с дългата брада и острия череп и циганката с личице на таралеж и уплашен поглед. От предната вечер насам не бе проронила и дума.

После дойде келнерът и започнаха трудностите. Нямало шопска салата. Нито кьопоолу. Нито дори туршия. Да не говорим за риба. Раздразнено попитах какво всъщност има. „Само скара“, отговори келнерът