По това време Бьом контролира дейността на различни официални компании, свързани с мините, които прикриват не по-малко официалните грабежи на Бокаса. Макар и назначен от диктатора, Макс Бьом не участва в далаверите. Според Гийар, инженерът е съвсем различен от мошениците и подмазвачите, които заобикалят тиранина. Никой не го свързва с компаниите на Бокаса. Затова и името му не се появява — проверих това — по време на процесите срещу диктатора.
1974. Бьом се опълчва срещу Бокаса, който все по-често бърка в държавната хазна. Една от измамите му засяга пряко инженера. След като получава южноафриканския заем, Бокаса построява по-малко от половината от вилите, след това ги продава на цената на обявените двеста вили. Бьом, който е уредил заема, разгласява измамата. За което незабавно е изпратен в затвора, после освободен. Бокаса има нужда от него — докато е ръководел мините, добивът на диаманти значително се е увеличил.
По-късно швейцарецът се противопоставя на тиранина по повод на трафика му със слонова кост и масовото избиване на слонове. Противно на всички очаквания Бьом успява да се наложи. Бокаса продължава да търгува със слонова кост, но се съгласява да създаде резерват за слонове в крайния югозапад на страната. Този резерват съществува и до днес.
Според Гийар личността на Бьом е парадоксална. Инженерът е изключително жесток с африканците (някои от иманярите убива със собствените си ръце), но в същото време живее с тях. Ненавижда европейското общество в Банги, дипломатическите приеми и вечерите в клубовете. Бьом е мизантроп, който се чувства добре само в гората, сред животните, и, разбира се, в компанията на щъркелите.
През октомври 1974 г. в саваната в източната част на страната Гийар попада на Бьом, който, придружен от водача си, очаква прелитането на щъркелите, въоръжен с бинокъл. Бьом разказва на младежа как е спасил щъркелите в Швейцария и как всяка година пътува до родината си, за да се полюбува на завръщането им от Африка. „Какво толкова ви харесва в тях?“ — попитал Гийар. „Успокояват ме“ — отвърнал Бьом.
За семейството на швейцареца Гийар не знае много. През 74-а Ирен вече не живее в Африка. Гийар си спомня за една дребна, невзрачна жена, която прекарвала дните си сама в колониалния дом на съпруга си. Малко по-добре познавал Филип, който често придружавал баща си. Приликата между баща и син била поразителна — същото набито тяло, същото кръгло лице, същата късо подстригана коса. Затова пък по характер Филип напомнял майка си. Бил срамежлив, мечтателен и мълчаливо понасял грубото възпитание на баща си. Бьом искал да го закали, да го направи „мъж“, затова го учел да си служи с оръжие и му поверявал „мъжки“ задачи.
1977. През август Бьом заминава навътре в джунглата, отвъд Мбайки, където започва територията на пигмеите. Придружават го белгийският геолог Нилс ван Дьотен, двама водачи (един голям негър и един пигмей) и неколцина носачи. Един ден в лагера му пристигнала телеграма, донесена от пигмей, в която му съобщавали за смъртта на съпругата му. Бьом не знаел, че Ирен е болна от рак и получил сърдечна криза. Ван Дьотен се опитал да му помогне, доколкото можел — правил му сърдечен масаж, изкуствено дишане, дал му лекарства. След това наредил да го занесат в болницата в Мбайки, докъдето имало няколко дни пеша. Но Бьом дошъл в съзнание и казал, че иска да го занесат в една по-близка мисия, на юг, малко след границата с Конго (по тези места границата е само невидима черта в джунглата). Геологът се колебаел. „Всичко ще е наред“, уверил го Бьом и го помолил да отиде в Банги да потърси помощ. След няколко дни Ван Дьотен се върнал в гората с френски военен хеликоптер, но от Бьом и лагера му нямало и следа. Обявили швейцареца за изчезнал.
Година по-късно Макс Бьом, жив и здрав, се появява в Банги. Обяснява, че хеликоптер на някакво конгоанско горско дружество го е откарал до Бразавил, а след това се прибрал в Швейцария, където бил приет в женевска клиника до възстановяването си. По това време Бьом се е превърнал в сянка на самия себе си и много говори за жена си. През октомври 1978 г. Бьом окончателно напуска Централноафриканската република. На поста му в мините го замества чехът Ото Кифер.
Това е цялата история, Луи. Тя изяснява някои неща, но далеч не всички. Така например след смъртта на Ирен следите на Филип се губят. Загадката с трансплантацията остава неразбулена. Знаем може би само кога е извършена — през есента на 1977 г. Престоят в Женевската клиника е измислен. Бьом не фигурира в нито един швейцарски архив от последните 20 години.
Остава диамантената следа. Убеден съм, че Бьом е натрупал богатството си от търговия с диаманти. И много съжалявам, че пътуването ви няма да ви отведе в ЦАР, за да разгадаете тайната. Може би ще откриете нещо в Египет или в Судан? Аз лично излизам в отпуск от 7 септември. Смятам да отида в Анверс и да посетя диамантената борса. Сигурен съм, че там ще науча нещо за Макс Бьом. Размислете върху информацията, която ви изпращам, и ми се обадете при първа възможност.
Докато четях, се опитвах да вместя в пъзела онова, с което разполагах — снимките. На Ирен и Филип Бьом, на сърцето На Бьом и главно — на осакатените черни тела.
Дюмаз не знаеше още нещо — добре познавах историята на Централноафриканската република и името на лейтенанта на Бокаса Ото Кифер ми бе известно. Този безмилостно жесток чешки емигрант се славеше с методите си на сплашване. Той слагал граната в устата на непокорните и я взривявал, ако откажели да говорят. Заради тази техника му бяха измислили гротескния прякор Чичко Граната. Явно Бьом и Кифер не се различаваха по садизма си — единият прерязваше сухожилия, другият взривяваше гранати.
Загасих лампата, но въпреки умората ми сънят не идваше. Свързах се с центъра Аргос и маршрутът на щъркелите отново се появи на екрана на компютъра ми. Имаше нещо ново — в България се бе появил първият щъркел. Бе кацнал в равнината близо до Сливен, града на Райко Николов.
10
— Всичко се променя в София. Дошло е времето на „великата американска мечта“. Тъй като европейското бъдеще им се вижда твърде далечно, българите се обръщат към Съединените щати. За американците дори визите са безплатни, представяш ли си! А само преди две години наричаха България шестнайсетата съветска република.
Марсел Минаус говореше разпалено, раздвоен между иронията и раздразнението. Беше десет часът сутринта. Движехме се по подбалканския път. Покрай нас се стелеха полета с необичайно красиви цветове: ярко жълто, пастелно синьо, бледо зелено. Преминавахме покрай селца с малки белосани къщи.
Марсел бе взел Йета, своята „годеница“ — една дребна и закръглена циганка, която не беше вече в първа младост. Имаше буйни сиви коси, остро личице и черни очи. Приликата с таралеж бе удивителна. Говореше само ромски и чинно седеше на задната седалка.
Марсел се зае да хвали Райко Николов.
— Райко е съвсем млад, но има изключителни качества. Вече започва да участва в международни симпозиуми. Но отказва да представя България. Българите са бесни.
— Той не е ли българин?
— Не, Луи. Ром е, циганин. И не от най-лесните. От семейство на берачи е. През пролетта ромите напускат сливенското гето и тръгват из горите да събират липов цвят, лайкучка, дренки и дръжки от диви череши.
Погледнах го учудено.
— Ама как, не знаеш ли? Отварата от черешови дръжки е много известен диуретик. Ромите снабдяват с билки българската фармацевтична промишленост, най-развитата в Източна Европа. Ще видиш, невероятни са. Хранят се с таралежи, видри, жаби, коприва, див киселец… С всичко, което им предлага природата. Поне от шест месеца не съм виждал Райко.
След това Марсел започна да ми разказва вицове за албанци. На Балканите албанците са това, което са белгийците в Западна Европа. Славят се със своята наивност и глупост и често са герои на анекдоти.
— Една сутрин в „Правда“ се появява съобщение: „По време на морски маневри тежка злополука унищожи половината албанска флота — повредено е лявото гребло.“
Марсел се позасмя, после продължи:
