на български с неприятна усмивка. Поръчах си гарнитура за пържола — зелен фасул и картофи, като специално уточних, че не искам месо.
След половин час зеленчуците ми пристигнаха. До тях в чинията лежеше едва запечено кърваво парче месо. Сграбчих сервитьора за реверите и му наредих да отнесе обратно чинията. Той ме блъсна и започна да ругае. Скочих. Бях като луд, треперех от главата до петите. Сигурно щяхме да се сбием, ако Марсел не ни бе разтървал.
Сервитьорът отнесе чинията, като псуваше през зъби, а аз излязох на балкона да се успокоя.
Оттук се виждаше Народното събрание и голяма част от меко осветения град. София е построена в долина и оградена от планини, които вечер придобиват нежно син цвят. Самият град, сякаш съсредоточен в себе си, гордо се възправя в сърцето на Балканите със своите червено-кафяви сгради и белосани огради. Бях изненадан от неговата жизненост, от разнообразието му, което не отговаряше на клишетата за източните страни. И тук, разбира се, имаше сиви блокове, празни магазини и опашки по бензиностанциите, но имаше и светлина, въздух, нега и лудост. Неравният релеф, оранжевите трамваи, разноцветните магазинчета придаваха на града вид на странен лунапарк, в който забавленията предизвикват едновременно смях и безпокойство.
Марсел дойде при мен на балкона. Потупа ме по рамото и попита:
— Добре ли си?
— Добре съм.
Той нервно се разсмя.
— С теб едва ли ще отворя цигански ресторант.
— Съжалявам, Марсел — отговорих. — Трябваше да те предупредя. Не мога да понасям пържоли.
— Вегетарианец ли си?
— Кажи-речи.
— Няма нищо. И аз не бях гладен. Този ресторант не беше добра идея.
Помълча, после добави:
— Райко ми беше приятел, Луи. Добър и нежен приятел, чудесен млад човек, който познаваше гората по-добре от всекиго.
— Защо не го беше виждал от месеци? Защо никой не ти съобщи за смъртта му?
— През пролетта бях в Албания. Там се задава ужасен глад. Опитвам се да привлека вниманието на френските власти. А защо Марин и другите не са ми казали… Те бяха ужасени. Пък и аз в края на краищата не съм циганин.
— Имаш ли някакво обяснение за смъртта на Райко?
— Нямам. Светът на ромите е свят на насилие. Те лесно вадят нож и лесно размахват юмруци. Но най- ужасното насилие идва отвън. То ги преследва от векове. Изтласкало ги е в покрайнините на градовете в България, Югославия, Турция, в бараки, в които едва оцеляват семейства без работа, без бъдеще, подложени на непрекъснат расистки тормоз. Понякога това са преки нападения. Друг път системата е по- рафинирана и действа чрез законови мерки. Но резултатът е винаги един и същ — циганите вън! Така че не знам какво се е случило с Райко. Може да е расистко престъпление. Или предупреждение към ромите. Или дори стратегия, целяща да ги очерни. Във всички случаи Райко е станал жертва в някаква нечиста история.
Смених темата.
— А какво мислиш за „Единен свят“?
— Лекарите от гетото? Те са съвършени. Всеотдайни и толерантни. За първи път някой наистина помага на българските роми.
Марсел се обърна към мен.
— А ти, Луи, как се замеси в тази история? Наистина ли си орнитолог? И какво общо имат тук щъркелите?
— И аз не знам. Има нещо, което не съм ти казал, Марсел. Макс Бьом ми плати, за да тръгна по следите на щъркелите. Междувременно той умря и оттогава мистериите не спират да се множат. Не мога да ти кажа друго, но на орнитолога явно не му е чист косъмът.
— Защо прие тази работа?
— Десет години прекарах в усилено учене, което ме отврати от всякакъв интелектуален труд. Десет години не видях нищо, не преживях нищо. Когато старият Макс ми предложи да прекося Европа, Близкия изток, Африка, не се поколебах нито за миг.
Йета се присъедини към нас. Сервитьорът бе отказал да я обслужи. В крайна сметка нито един от нас не успя да се навечеря. Над София се кълбяха облаци, задаваше се буря.
— Да се прибираме — каза Марсел.
В десет и половина вечерта се свързах с центъра Аргос. Двата първи сливенски щъркели вече летяха към Босфора. Същата вечер в осемнайсет и четвърт бяха кацнали край Свиленград, близо до турската граница, а в Сливен бе долетял още един щъркел. Разгледах и другия, западния маршрут — осем птици бяха поели пътя през Испания и Мароко. Повечето от тях вече наближаваха Сахара.
После разтворих тетрадката на Райко.
Беше истински химн на щъркела. Райко бе записвал всичко: прелитането на птиците, броя на гнездата, на малките, на злополуките… Опитвал се бе да изчисли средните величини, да открие система. В тетрадката имаше множество цифри, колони, които щяха да се харесат на Макс Бьом. Полетата бяха изпъстрени с коментари, написани на несръчен английски — сериозни размисли, хумористични забележки. Райко бе давал прякори на двойките, които гнездяха в Сливен: Сребърен прах, Чаровен клюн, Пурпурна пролет…
Имаше и технически схеми, анатомически бележки, както и скици на различните видове пръстени — френски, холандски, германски и, разбира се, пръстените на Бьом. До всяка рисунка фигурираше датата и мястото на наблюдението. Порази ме една подробност — двата пръстена, поставени на един и същи щъркел, бяха от различни модели. Пръстенът с датата на раждането бе фин и цял, а поставеният от Бьом пръстен — по-дебел и прекъснат.
Последните страници се отнасяха до щъркелите от 1991 г. — последната пролет на Райко. През февруари и март Райко, също като Жоро, бе забелязал, че щъркелите на Бьом не се завръщат. И той като Жоро бе предположил, че птиците може би са ранени или болни. Райко нямаше какво повече да ми каже. Страницата, предназначена за 22 април, бе празна.
13
— Ако се проследи историята, номадството на циганите е по-скоро следствие от неуморните преследвания, на които са били подложени.
В шест часа сутринта, в бледата зора на българското поле Марсел вече говореше, докато аз карах колата.
— Пътуващите цигани са най-бедните, най-нещастните. Но дори и уседналите непрекъснато пътуват. Номадството се е превърнало в начин на живот. Домът на рома винаги прилича на палатка — голяма стая, в която цялата мебелировка напомня обзавеждането на каравана.
Йета спеше на задната седалка. Беше 31 август. Оставаха ми само шестнайсет часа до отпътуването ми от България. Държах да се върна в Сливен, за да разпитам отново Марин и да прегледам местните вестници от 23 и 24 април 1991 г. Може би журналистите бяха открили някоя интересна подробност. Не вярвах особено да попадна на нещо, исках по-скоро да убия времето до срещата ми с д-р Джуров в края на следобеда.
От вестниците, които прегледах в местната библиотека, не научих нищо ново. След като напуснахме архива, седнахме в някакъв бюфет близо до Сливенската гара и пихме турско кафе, след което отново потеглихме, този път към гората и към поляната на Марин. Сега ромите бяха по-приветливи. Научих имената на жените: Султана — жената на Марин, Катя — жената на Коста, и Мариана — вдовицата на Райко.
— Бих искал да поговоря с този, който е намерил тялото на Райко — казах накрая.
Марсел направи гримаса, но въпреки това преведе молбата ми. Марин на свой ред ме погледна с отвращение, но повика Мермет — истински великан с матова кожа и блестящи коси, който нямаше никакво
