Полетът на щъркелите

капка кръв, да се определи скоростта на птицата и силата на сблъсъка. Няма да повярвате, но този отдел е част от армията. В известен смисъл прелетните птици са врагове на израелската кауза.

— След войната с камъните войната с птиците?

— Точно така! Мога да ви покажа само част от изследванията ни. Останалото е военна тайна. Но тук имам нещо, което ще ви заинтересува.

Влязохме в малко студио, претъпкано с видеотехника. Ленфелд сложи една касета в един от апаратите. На екрана се появи пилот от израелската армия с каска на главата и смъкната козирка. Виждаше се само устата му, която говореше на английски: „Усетих взрив, нещо много мощно се блъсна в рамото ми. Загубих съзнание. Скоро дойдох на себе си, но не виждах нищо. Каската ми беше покрита с кръв и парчета плът…“

— Това е един от пилотите ни, който преди две години се сблъска с щъркел, но за щастие оцеля.

— Защо носи каска?

— Защото самоличността на военните пилоти трябва да остане в тайна.

— Значи не мога да се срещна с него?

— Не, но ще ви предложа нещо по-добро.

Излязохме от студиото, Ленфелд вдигна слушалката на един стенен телефон, набра някакъв номер и заговори на иврит. Почти веднага се появи дребен човек с жабешко лице.

— Шалом Уилм — представи го Йосе, — отговорник на биологическата лаборатория. Той лично е водил изследванията, свързани със злополуката.

Ленфелд обясни на Уилм причините за посещението ми. Човекът се усмихна и ме покани да го последвам в кабинета му. Странно, но помоли Йосе да ни остави сами.

Тръгнах след него. Нови коридори, нови врати. Накрая влязохме в малко помещение, нещо като голяма каса с метална врата.

— Това ли е кабинетът ви? — попитах учудено.

— Излъгах Йосе. Искам да ви покажа нещо.

Уилм затвори вратата и запали осветлението. После дълго и сериозно ме заразглежда.

— Не си ви представях така.

— Какво искате да кажете?

— След въпросната злополука, която стана през 1989 г., не съм преставал да ви чакам.

— Мен?

— Вас или някой друг. Чаках посетител, който особено се интересува от щъркелите, завръщащи се в Европа.

Уилм замълча. Кръвта биеше в слепоочията ми. Казах глухо:

— Обяснете ми.

— Когато изследвах различните парчета от катастрофиралия самолет, направих странно откритие. Разбрах, че то не е случайно, че е част от друга история, от която вие несъмнено сте брънка.

Шалом отвори една каса в стената и продължи:

— Интуицията ми подсказва, че мога да ви се доверя — каза той и ми показа два малки прозрачни плика, които бе извадил от касата. — А и нямам търпение да се отърва от този товар.

— Нищо не разбирам. Бъдете по-ясен.

Уилм спокойно отговори:

— Когато претърсихме кокпита на катастрофиралия самолет, както и униформата на пилота, главно каската му, събрахме различни частици, включително късове стъкло.

Шалом постави на масата едно от пликчетата, върху което бе залепен етикет с надпис на иврит. Вътре имаше парченца опушено стъкло.

— Събрахме и парчета от козирката на пилота. (Той постави на масата и другото пликче, което съдържаше по-светли останки.) Когато ги разгледах под микроскоп, открих нещо интересно. Нещо, чието присъствие е изключително необичайно.

Забелязах, че Уилм стиска нещо в ръката си и внезапно разбрах за какво ставаше дума. Въпреки това извиках:

— Но какво, за Бога?

Шалом разтвори ръка и прошепна:

— Диамант.

22

Излязох от лабораториите на Ленфелд напълно изтощен. Разкритията на Шалом Уилм ме водеха право там, където въображението ми бе отказало да отиде.

Макс Бьом е бил трафикант на диаманти, а щъркелите са били куриерите му.

Стратегията му бе изключителна, поразителна, неумолимо ефикасна. Вече знаех достатъчно, за да си я представя в подробности. Според сведенията, дадени ми от Дюмаз, Бьом бе работил на два пъти с диаманти — от 69-а до 72-ра в Южна Африка и от 72-ра до 77-а в Централна Африка. В същото време инженерът бе наблюдавал миграцията на щъркелите, които осъществяваха въздушна връзка с Европа. Кога ли му бе хрумнало да използва птиците като куриери? Мистерия. Във всеки случай, когато през 1977 година е напуснал Централна Африка, мрежата му е била вече организирана. Поне в Западна Европа. Достатъчно е било да има няколко съучастници на място, които да подбират най-красивите диаманти и в края на зимата да ги прикрепят към пръстените на щъркелите. Камъните са „излитали“ и са прекосявали границите.

След това за Бьом не е било трудно да си прибере диамантите. Знаел е номерата на пръстените и е познавал всяко гнездо в Швейцария, Белгия, Холандия, Полша и Германия. Тръгвал е на лов и под предлог, че опръстява малките, е упойвал възрастните и е прибирал скъпоценните камъни.

В системата имаше някои пукнатини — птиците са могли да претърпят злополука. Но като се има предвид броят им — няколкостотин птици всяка година, печалбата си е оставала огромна, а рискът почти нулев. Орнитологията е била съвършено прикритие. Освен това с течение на времето Бьом сигурно е отгледал собствени ята, като е избирал най-здравите, най-опитните птици. Като допълнителна предпазна мярка е наемал „часовои“ по пътя на щъркелите, които са го осведомявали дали всичко върви по план. Така цели десет години трафикът — и на изток, и на запад — се е развивал без проблеми.

Започвах да разбирам и други неща. Тъй като е ставало дума за милиони швейцарски франкове всяка година, логично бе Бьом да загуби самообладание, когато през пролетта източните щъркели не са се завърнали. Затова е изпратил двамата българи, които са разпитали Грибински, когото са сметнали за безобиден, а после са убили Идо — той явно им се е сторил подозрителен.

От думите на Сара излизаше, че младият орнитолог бе открил трафика. Някоя вечер, докато е лекувал щъркелите, сигурно е видял какво съдържат пръстените. Тогава е разгадал системата и се е размечтал за богатство. Снабдил се е с оръжие, след което всяка вечер на блатата е убивал опръстените щъркели и е прибирал диамантите. Затова през пролетта птиците са изчезнали, а Идо се е снабдил със солиден запас от скъпоценни камъни. Оттук нататък имаше две хипотези: или Идо не е издържал на мъченията и е проговорил, а българите са отнесли диамантите, или е мълчал и е скрил някъде „съкровището“. Втората версия ми се струваше по-правдоподобна. Защо иначе Макс Бьом щеше да ме изпраща по пътя на щъркелите?

И все пак много обстоятелства оставаха неизяснени. Откога съществуваше трафикът? Кои бяха съучастниците на Бьом в Африка? Каква роля играеше „Единен свят“? И главно, каква бе връзката между аферата с диамантите и изваденото сърце на Райко? Кой бе убил Райко? Двамата българи ли? Те ли бяха виртуозните хирурзи, за които говореше Милан Джуров? Имаше и още един въпрос, който ме засягаше пряко: защо Макс Бьом бе избрал мен да водя разследването? Защо аз, който не разбирах нищо от щъркели, не участвах в трафика и можех да го разкрия?

В двайсет и два часа, след като отново минах през военния пост и отново отговорих на какви ли не въпроси, пристигнах в Бейт Шехан. Паркирах колата и се отправих към къщата на Сара. Вътре не светеше. Когато почуках, вратата сама се отвори. Извадих глока си и го заредих. След това влязох в дневната, където нямаше никого. Спуснах се към градината, издърпах платнището и вдигнах капака на скривалището — липсваха един галил и един глок 17. Сара бе заминала. По своя си начин. Въоръжена като войник на поход и