— Не. Още един въпрос. Трафикантите трябва преди всичко да се боят от Де Биърс, така ли?
— Именно. Но не подценявайте митниците, там също има отлични специалисти.
— Какво печелят трафикантите?
— Същото като при всяка незаконна търговия — избягват таксите, митата.
Макс Бьом го бе правил по начин, който никой не би могъл и да си представи. Трябваха ми още две потвърждения. Прибрах скъпоценния камък и извадих от раницата си фишовете на Бьом, изпълнените с цифри фишове, които не бях успял да разгадая, но вече имах някои предположения.
— Говорят ли ви нещо тези числа?
Исаак мълчаливо ги разгледа.
— Без съмнение — отвърна той. — Това са характеристики на диаманти. Споменах ви за четирите критерия: тегло, цвят, чистота, форма. Четирите С — на английски
Гърлото ми бе пресъхнало от напрежение. Богатството, за което говореше Исаак, бе „спечелено“ от един-единствен щъркел в продължение на няколко години. Свят ми се зави при мисълта за броя фишове в раницата ми. Направих последна проверка.
— А това, Исаак? Можете ли да ми кажете какво е?
Показах му карта на Европа и Африка, през която бяха прекарани пунктирани линии. Той се сведе над нея, после каза:
— Може би това са пътищата на диамантите, от мините до европейските страни, в които се продават или обработват камъните. За какво става дума? Това ли е вашият „трафик“?
— Моят трафик, да, в известен смисъл.
Бях му показал карта на миграцията на щъркелите — фотокопие на рисунка от детска книжка, дадена ми от Бьом. Станах.
Исаак също се изправи и попита:
— Какво ще правите с вашия камък?
— Не мога да ви го продам, Исаак. Нужен ми е.
— Жалко. Впрочем тези камъни са много опасни.
Уредих сметката и казах:
— Исаак, само двама души знаят, че притежавате подобен камък — аз и младото момиче. Да смятаме инцидента за приключен.
— Дано, господин Антиош.
Сбогувахме се и аз се смесих с тълпата. Минавах покрай магазинчетата и се опитвах да се ориентирам. Мислите ми бяха несвързани, не можех да се съсредоточа. На всичкото отгоре имах чувството, че ме следят.
24
Скоро стигнах до улица Херцъл. Не бях далеч от колата си, но реших да изчакам малко. Отправих се към брега на морето. Обръщах се, оглеждах минувачите, но не забелязах нищо подозрително. По крайбрежния булевард се движеха коли, а на самия бряг бяха насядали на столове треперещи старци. Виждах приведените им рамене и нелепите им дрехи — палта, жилетки, яке, шлифер при 35 градуса на сянка. Шлифер! Огледах силуета на мъжа, застанал близо до плажа. Бе вдигнал яката си, а на гърба му се открояваше широко петно от пот. Потръпнах — бях разпознал един от софийските убийци.
Тичешком пресякох булеварда. Мъжът се обърна. Отвори уста, после побягна, провирайки се между столовете на старците. Затичах се още по-бързо, преобръщайки празните столове. Настигнах го, хванах го за яката и забих юмрук в стомаха му. Той се преви на две, а изпод шлифера му изпадна автомат узи. Изритах оръжието, сграбчих го за тила с две ръце и разбих носа му в коляното си.
— Кой си ти? — изкрещях на английски и с все сила го ударих с глава между очите.
Мъжът падна по гръб, черепът му издрънча на асфалта.
— Кой си ти, за Бога? Кой ти плаща, боклук такъв?
Крещях и пребърквах джобовете му. Измъкнах паспорта му. Син металик, проблясващ на слънцето. Разпознах логото — убиецът имаше паспорт на ООН.
Секундата на изненада ми струва скъпо. Мъжът ме изрита в слабините и се изправи като пружина. Отблъсна ме и ми нанесе удар в челюстта. Устата ми се разцепи, рукна кръв. Докато се опитвах да извадя глока си, той вече бе далеч.
В друг град бих имал няколко минути, за да избягам. В Израел разполагах със секунди, преди да се появи полицията или армията. Втурнах се към колата си. Отключих с трепереща ръка и се отпуснах на седалката. Кръвта се стичаше по брадата ми, слабините ми горяха. Гадеше ми се. „Да тръгвам, помислих. Да тръгвам, преди да съм припаднал.“
Запалих и потеглих. Никога не се бях чувствал толкова самотен.
Карах около трийсет километра. Всеки миг очаквах да се появи полиция. Спрях в сянката на една скала и се погледнах в огледалото за обратно виждане. Долната половина на лицето ми представляваше кървава маса. Извадих аптечката, дезинфекцирах раната, взех няколко болкоуспокояващи и сложих лепенка на устните си. Надянах черните си очила и отново се погледнах — двойникът на невидимия.
Затворих очи и изчаках да премине болката. Значи ме бяха следили още от България. Или най-малкото знаеха маршрута ми. Което не ме учудваше — достатъчно бе да вървят по пътя на щъркелите. Друго бе чудно — паспортът на служител на ООН. Извадих го от джоба си и го разлистих. Мъжът се наричаше Михаил Сиков. Произход: български. Възраст: 38 години. Професия: превозвач. Ако наистина работеше за „Единен свят“, убиецът организираше транспорта на хуманитарната помощ — лекарства, храна, екипировка. Но думата би могла да има и друг смисъл — Сиков бе човек на Бьом, един от онези, които пътуваха подир щъркелите, наблюдаваха ги или ги пазеха от ловци в Африка. Обърнах на страниците на визите: България, Турция, Израел, Египет, Мали, Централна Африка, Южна Африка. Печатите напълно потвърждаваха предположенията ми. От пет години насам служителят на ООН пътуваше по пътя на щъркелите. Прибрах паспорта и потеглих към Ерусалим. Имах само едно желание: да се кача на самолета и да напусна тази нагорещена земя.
В паниката си не бях поел по най-прекия път, така че трябваше да премина през окупираните територии. В шестнайсет часа наближих Наблуз. Перспективата да попадна на военни постове в състоянието, в което бях, силно ме безпокоеше. До Ерусалим имаше стотина километра. Тогава забелязах черната кола, която от известно време ме следваше. Намалих. Колата се приближи. Беше рено 25 с израелски номер. Намалих още и потръпнах — на волана седеше Сиков с все още обляно в кръв лице. Превключих на трета и за няколко секунди качих на двеста в час. Черната кола не изоставаше.
Така карахме към десет минути. Сиков се опитваше да ме задмине. Бях поставил глока си на седалката до мен. Внезапно отпред се появи Наблуз, а вдясно, много по-близо, една табела сочеше към палестинския лагер Балатакамп. Сетих се, че колата ми има израелски номер и рязко свих към лагера. Увеличих още скоростта. Бях на метри от целта. На един от покривите забелязах израелски пост. По балконите наизлязоха жени, които ме сочеха с пръст. Наоколо тичаха деца и събираха камъни. Надеждите ми се оправдаваха.
Първите камъни ме застигнаха, когато навлизах в главната улица. Отляво Сиков все още се опитваше да мине между мен и стената на сградата. Първи сблъсък. Колите отскочиха на двете страни. Пред нас децата продължаваха да мятат камъни. Сиков ми хвърляше отровни погледи. Жените по балконите крещяха. Израелските войници се групираха и се подготвяха за нападение.
Внезапно Сиков ми препречи пътя. Видях го как насочва към мен автомата си и се хвърлих на седалката. Веднага след това чух свистенето на сълзотворните бомби. Сиков не успя да натисне спусъка. Докато се прицелваше в мен, един камък го удари в тила. Той извика, после изчезна от погледа ми.
Газът започваше да се разпространява. Напипах глока си, измъкнах се от колата и запълзях. Наоколо
