едва достига до нея. Достатъчно е да падне едно дърво и хоп! — светлината нахлува през пролуката. Растителността я улавя и бързо запълва празнотата. А падналото дърво наторява почвата. И така нататък. Джунглата е нещо невиждано, господин Антиош. Истинска вселена със свой ритъм, свои правила, свои обитатели. Хиляди различни растителни и животински видове!
— Гората… опасна ли е?
Бонафе се засмя.
— Ами… да. Доста е опасна. Особено насекомите. Повечето от тях са преносители на болести. Но не му мислете. Като цяло джунглата е чудесна. Чудесна…
Бонафе вдигна телефона и известно време говори с някого на санго. После ме попита:
— Кога смятате да тръгнете?
— Възможно най-скоро.
— Имате ли разрешително?
— Какво разрешително?
Зениците на мъжа се разшириха. Той отново се разсмя, после повтори, като пляскаше с ръце:
— Какво разрешително, а? Не можете да мръднете оттук без разрешително от министъра. И най-тесният път, и най-малкото селце се наблюдава от полицията. Няма как! Нали сме във военен режим! Освен това, неотдавна имаше смутове, стачки. Трябва да поискате разрешително от Министерството на информацията и комуникацията.
— Колко дни ще отнеме това?
— Боя се, че най-малко три. А и трябва да изчакате до понеделник, преди да направите постъпки. Аз мога да ви помогна — министърът ми е приятел. Ще се опитам да ускоря процедурата. Но ми трябват ваши снимки и паспорта ви.
Неохотно му дадох снимките, направени за една ненужна ми виза за Судан, и паспорта си.
— Щом получите документа…
На вратата се почука. Влезе едър негър с кръгло лице, чип нос и лъскава кожа. Изглеждаше трийсетина годишен и носеше синя джелаба.
— Габриел — каза Бонафе, — това е Луи Антиош, френски журналист. Иска да отиде в джунглата, за да напише репортаж за пигмеите. Мисля, че можеш да му помогнеш.
Габриел ме заразглежда. Бонафе се обърна към мен.
— Габриел е роден в Лобе. Цялото му семейство живее досами гората. Той ще занесе документите ви в министерството. Един от братовчедите му работи там. Щом получите разрешителното, ще ви дам един джип.
— Много благодаря.
— Не ми благодарете. Колата няма дълго да ви служи. Джунглата започва трийсет километра след Мбайки. Там няма никакви пътища. Ще трябва да продължите пеш до обектите ни. Ще ви отнеме четири дни.
— Не сте ли прокарали път до мините?
— Път! Чуваш ли го, Габриел? Път! На джунглата й стигат няколко седмици, за да заличи и следите от път. Отдавна сме се отказали да строим пътища в този хаос от лиани. Освен това, в случай че не знаете, диамантите са лек товар. Не ви трябват камиони, за да ги пренесете. Разполагаме все пак с един хеликоптер. Но не можем да ви го предоставим.
На устните му отново се появи усмивка.
— Впрочем стигнете ли до джунглата, не разчитайте на нашите хора. Миньорите работят здравата. Колкото до Кифер, вече ви предупредих. Дори не се приближавайте до него. Така че заобиколете мината и се отправете към Мисията.
— Мисията?
— Навътре в гората една елзаска монахиня е отворила диспансер, в който лекува и ограмотява пигмеите.
— Сама ли живее там?
— Да. Веднъж месечно идва в Банги, за да се снабди с храна и медикаменти. Позволяваме й да използва хеликоптера ни. Ако ви трябва спокойствие, по-голямо няма да намерите. Сестра Паскал ще ви покаже най-интересните акаски селища. Това урежда ли ви?
— Имам една последна молба.
— Слушам ви.
— Можете ли да ми намерите куршуми за четирийсет и пет милиметров автоматичен пистолет?
Събеседникът ми ме изгледа изотдолу, сякаш за да схване истинските ми намерения. Хвърли кратък поглед на Габриел и каза:
— Няма проблеми.
После потропа с ръка по бюрото и се обърна към негъра.
— Разбра ли, Габриел? Ще заведеш господин Антиош до джунглата. След това ще помолиш братовчед си да го отведе в Мисията.
Негърът кимна. Бонафе му говореше като учител на учениците си. Но Габриел изглеждаше така, сякаш можеше да ни преметне, без да му мигне окото. Благодарих още веднъж и се върнах на Кифер.
— Не е ли малко странно от страна на директора ви да живее в джунглата?
Бонафе се изсмя.
— Зависи от гледната точка. Работата в диамантените мини изисква строго наблюдение. А в това отношение на Кифер може да се разчита.
Реших се да засегна още един въпрос.
— Познавахте ли Макс Бьом?
— Швейцареца ли? Не, не лично. Постъпих тук, след като той бе напуснал страната, през 80-а. Той ръководеше „Сикамин“ преди чеха. Близък ли ви беше? Извинете, но всички казват, че Бьом е бил по-лош и от Кифер. А това не е никак малко.
Той сви рамене.
— Какво да ви кажа, приятелю. В Африка човек става жесток.
— Защо Бьом е напуснал Африка?
— Нямам представа. Мисля, че е имал проблеми със здравето. Или с Бокаса. Или и с двете. Наистина не знам.
— Смятате ли, че Кифер е продължавал да поддържа връзка с него?
Този въпрос му дойде в повече. Бонафе ме изгледа, опитвайки се да проникне в мислите ми, и не отговори. Усмихнах се извинително и станах. На вратата Бонафе повтори, потупвайки ме по гърба:
— И моля ви, приятелю, нито дума на Кифер.
Реших да се поразходя в сянката на големите дървета. На места калта вече бе засъхнала, дървесните корони леко се полюшваха. Внезапно усетих ръка на рамото си. Обърнах се и видях усмихнатото лице на Габриел.
— Шефе, ти се интересуваш от пигмеите, колкото аз от кактусите. Но познавам един човек, който може да ти разкаже за Макс Бьом и Ото Кифер.
Сърцето ми подскочи.
— Кой?
— Баща ми. Баща ми беше гид на Бьом.
— Кога мога да го видя?
— Ще бъде в Банги утре сутринта.
— Нека веднага дойде в „Новотела“. Ще го чакам.
31
Обядвах на сянка на терасата на хотела, после се прибрах в стаята си и прелистих досиетата за диамантите и сърдечната хирургия, които бях подготвил в Париж. За камъните и техните характеристики вече знаех достатъчно, затова се съсредоточих върху събраната медицинска информация.
