… Началото на сърдечната хирургия е поставено във Филаделфия от Чарлс Бейли. Първата операция на митралната клапа е извършена в края на 1947 г. Операцията е неуспешна. Болният умира от кръвоизлив. Но Бейли е убеден, че е на прав път. Колегите му не пестят обвиненията. Наричат го безумец, касапин. Бейли изчаква и размишлява. През март 1948 г. извършва успешно отстраняване на клапата, но пациентът умира на третия ден поради грешка на реанимационния екип.
За да осъществи проектите си, Бейли е принуден да пътува от болница на болница и да оперира там, където е разрешено. На 10 юни 1948 г. оперира две митрални стеснения. Първият пациент умира по време на операцията. Чарлс Бейли бързо отива в другата болница, където още не знаят за неуспеха му. И тук чудото става — втората интервенция има благоприятен изход. Хирургията на митралната клапа е вече факт…
Продължих да чета информацията за първите сърдечни трансплантации.
… Обратно на разпространеното мнение първата сърдечна трансплантация не е извършена от южноафриканския хирург Кристиан Барнард на 3 декември 1967 г. Преди него, през януари 1960 г., френският лекар Пиер Сенисие присажда сърце на шимпанзе на шейсет и осем годишен пациент в последния стадий на необратима сърдечна недостатъчност. Операцията е успешна, но присаденото сърце функционира само няколко часа…
И по-нататък:
… Едно от големите събития в сърдечната хирургия е трансплантацията, осъществена от професор Кристиан Барнард през 1967 г. Техниката на операцията, която скоро след това ще бъде приложена в САЩ, Англия и Франция, е създадена от американския професор Шъмуей и се нарича метода на Шъмуей…
Пациентът Луис Васкански е на 55 години. За седем години е прекарал три инфаркта на миокарда, като след последния е изпаднал в състояние на окончателна сърдечна недостатъчност. През ноември 1967 г. екип от трийсет хирурзи, анестезиолози, лекари и техници се събира в болницата „Гроте Шур“ в Кейптаун в очакване професор Барнард да определи датата и часа на операцията. Решението е взето през нощта на 3 срещу 4 декември, когато една двайсет и пет годишна жена загива при пътна катастрофа. Сърцето й замества болното сърце на Луис Васкански, който живее три седмици и умира от пневмония. Масивните дози лекарства за потискане на имунната система, прилагани с цел да се предотврати отхвърлянето на органа, са отслабили съпротивителните му сили…
Повдигаше ми се от всичко това, но знаех, че Макс Бьом някак се вписваше в него. Швейцарецът бе работил в Южна Африка от 69-а до 72-ра година. Може би в Кейптаун се е запознал с професор Барнард или с някой от екипа му и след кризата от 77-а е отишъл там и се е подложил на операция. Или пък примерно е знаел, че някой от екипа, който би могъл да извърши подобна трансплантация, се намира в Конго. Но тези предположения бяха прекалено невероятни. И не разрешаваха проблема с фантастичната поносимост към чуждия орган, проявена от организма на Бьом.
Открих пасаж, в който се говореше за проблемите, свързани с поносимостта.
… В областта на сърдечната хирургия проблемите на интервенцията са решени, като трудностите са от имунологично естество. Освен ако не става дума за еднояйчни близнаци, организмът на пациента разпознава органа на донора като чужд и се опитва да го отхвърли. Затова се налага да се използват имунодепресанти. Обичайните медикаменти (азатиоприн, кортизон) са неспецифични и съдържат известни рискове, главно от инфекция. През осемдесетте години започва употребата на циклоспорин. Това вещество, създадено на базата на една японска гъба, оказва дълбочинно въздействие върху явленията на отхвърлянето, благодарение на което шансовете за оцеляване на пациента многократно се увеличават.
Друг начин за предотвратяване на отхвърлянето е изборът на възможно най-съвместим с пациента донор, например най-близък роднина, който, без да е близнак, притежава същата комбинация от четири антигена (HLA) каквато има и пациентът. Става дума за органи като бъбрек например, които могат да се вземат от жив донор. Когато органите се взимат от труп, се търси най-близката комбинация — съществуват повече от двайсет хиляди различни групи HLA…
Затворих досието. В шест часа следобед навън вече бе тъмно. Реших да се поразходя. Отправих се към реката. Една мисъл ме измъчваше, откакто бях пристигнал в Банги. В детството ми тази дива страна беше „моята“ страна. Островче в джунглата, където растях, играех, където се научих да чета и пиша. Защо родителите ми се бяха погребали в най-затънтения край на Африка? Защо се бяха лишили от всичко, за да дойдат тук?
Никога не говорех за миналото си, нито за родителите си и за онези слепи зони от живота ми. Семейството ми не ме интересуваше. Нито призванието на баща ми, нито предаността на майка ми, която бе напуснала всичко, за да последва съпруга си, нито дори по-големия ми брат, загинал в пламъците на пожара. Това безразличие несъмнено бе защитна реакция. Често го сравнявах с ръцете си — нормални в по-голямата си част и напълно безчувствени от китките надолу. Същото важеше и за паметта ми. Спомнях си всичко от шестгодишната си възраст нататък. Преди това имаше вакуум, отсъствие, смърт. Ръцете ми бяха изгорени. Душата ми — също. Раните по плътта и духа ми се бяха затворили по един и същи начин — чрез забрава и безчувственост.
Внезапно нещо ме накара да спра. Вече не бях на брега на реката. Вървях по дълъг, зле осветен булевард. Вдигнах поглед, прочетох на близката табела името на улицата и усетих да ме побиват тръпки. Авеню Франс. Без да си давам сметка, краката ми ме бяха завели на мястото на трагедията, там, където загинаха родителите ми през новогодишната вечер на 1965 г.
На другата сутрин закусвах под един чадър, когато чух някой да ме вика.
— Господин Луи Антиош?
Вдигнах поглед. Пред мен стоеше около петдесетгодишен мъж — дребен, набит, с риза и панталон в цвят каки, — от когото се излъчваше неоспорим авторитет.
Спомних си за Макс Бьом, за якото му тяло, за облеклото му. Двамата мъже си приличаха. Само дето събеседникът ми бе черен като английски чадър.
— Аз съм. А вие кой сте?
— Жозеф Мконта. Бащата на Габриел от „Сикамин“.
— Да, разбира се. Заповядайте.
Жозеф Мконта седна, скръсти ръце на корема си и любопитно се огледа. Имаше сплескано лице, нос с широки ноздри, влажни и някак нежни очи. Но устните му бяха стиснати в гримаса на отвращение.
— Ще пиете ли нещо? Кафе? Чай?
— Кафе. Благодаря.
След като разменихме неизменните любезности — за страната, за жегата, за пътуването ми, Жозеф премина към въпроса.
— Търсите информация за Макс Бьом, доколкото разбрах.
— Точно така.
— Защо се интересувате от него?
— Макс ми беше приятел. Запознахме се в Швейцария, малко преди смъртта му.
— Макс Бьом е мъртъв?
— Почина преди месец от сърдечна криза.
Новината като че ли не го учуди.
