край на града и…
Взех такси и след десет минути бях пред посолството. Открих Хасан, бутнах му пет хиляди франка и за нула време се озовах в подземието на сградата, настанен в обширно помещение с подредени по азбучен ред архиви. Тук бяха картоните на швейцарските граждани, лекували се в Централна Африка между 1962 и 1979 г.
На буквата Б открих медицинските досиета на семейство Бьом. Първото бе на Макс. Беше дебело и съдържаше куп рецепти, изследвания, електрокардиограми. Още на 16 септември 1972 г., веднага след пристигането си тук, Макс Бьом посещава френската клиника, където му правят пълен медицински преглед. Главният лекар Ив Карл му предписва лекарства, внесени от Швейцария, и му препоръчва спокойствие и почивка, като вписва в картона: „Сърдечна недостатъчност. Да се наблюдава редовно.“ Макс идва на всеки три месеца и всеки път предписаните дози се увеличават. Когато през август 77-а тръгва към джунглата, сърцето му едва функционира.
Ирен Бьом се преглежда за пръв път през май 1973 г. Откриват й инфекция на маточните тръби. Доктор Карл успява да я излекува, но записва в досието й: „Стерилитет.“ По това време Ирен Бьом е на трийсет и четири години. След две години доктор Карл й открива нова болест. В приложеното писмо до лекаря й в Лозана Карл поставя вероятна диагноза рак на матката и препоръчва пациентката му да се лекува в Швейцария. Това беше последният документ, но аз знаех какво е станало впоследствие. Ирен Бьом е останала да се лекува в Швейцария, без да казва на съпруга си от какво е болна. Умира година по- късно.
Третото досие, на Филип Бьом, ме въведе директно в кошмара. Още с пристигането хи десетгодишното тогава дете се разболява от треска. През следващата година го лекуват от колики. Следват амеби, дизентерия, абсцес на черния дроб. През 1976–1977 състоянието му се подобрява и посещенията в клиниката стават по-редки. Момчето е вече на петнайсет години, когато внезапно се появява смъртен акт, изготвен на 28 август 1977 г. Към него е приложен доклад от извършената аутопсия, подписан от д-р Иполит Мдие, дипломиран във факултета по медицина в Париж. Онова, което прочетох, ме убеди, че досега съм бил само в преддверията на ада.
Доклад за извършена аутопсия в болницата в Мбайки.
28 август 1977 Обект: Бьом, Филип Пол: мъжки Бял, кавказки тип Висок 1,68 м, тегло 78 кг
Роден на 8/9/62 в Монтрьо, Швейцария
Починал около 24/8/77 в джунглата, на петдесет километра от Мбайки, подпрефектура на Лобе, Централноафриканска република
Лицето е непокътнато, като се изключат следите от нокти по бузите и слепоочията. В устната кухина се забелязват счупени зъби, вероятно следствие от силен спазъм на челюстта. Вратът е счупен.
На предната страна на гръдния кош има дълбока отвесна рана, която тръгва от лявата ключица и стига до пъпа. Многобройни следи от нокти. Двата горни крайника са ампутирани. Пръстите на лявата ръка са счупени, показалецът и малкият пръст на дясната ръка са изтръгнати.
Прегледът на гръдния кош показа липсата на сърце. Липсват или са увредени множество други органи — черва, стомах, панкреас. Няма следи от кръвоизлив в гръдния кош.
Гениталните органи са изтръгнати. Следи от нокти по бедрата. Фрактури на глезените.
Заключение: Филип Бьом, швейцарски гражданин, е бил нападнат от горила близо до границата с Конго по време на експедиция, в която е участвал заедно с баща си Макс Бьом. Следите от нокти не оставят никакви съмнения. Освен това горилите имат обичай да пречупват глезените на жертвата си, за да не й дадат възможност да избяга. Изглежда, че маймуната, умъртвила младежа, е мъжката горила, която от няколко седмици е бродела из околността и впоследствие е била убита от семейство акаси.
Забележка: Тялото ще бъде пренесено във Френската клиника в Банги още днес следобед. Прилагам копие от доклада и от смъртния акт на вниманието на д-р Ив Карл. 28 август 1977. 10:15 ч.
Усетих как времето спира. Побиваха ме ледени тръпки въпреки потта, която се стичаше по лицето ми. Данните от аутопсията на Филип Бьом си приличаха като две капки вода с тези от аутопсията на Райко Николов. На два пъти в разстояние на тринайсет години бяха убили и откраднали сърцето на жертвата, създавайки впечатление, че е била нападната от животно. Но освен това ужасяващо откритие разгадах тайната на Макс Бьом, разбрах какво се е случило в мрака на джунглата по време на експедицията — бяха присадили на швейцареца сърцето на сина му.
34
Утрото не винаги е по-мъдро от вечерта. През този септемврийски понеделник се събудих с напълно объркано съзнание, обсебено от страданията на младия Филип Бьом, от ужасяващия акт на Макс Бьом, пожертвал сина си, за да оцелее. Повече от всякога бях убеден, че вървя не само по следите на диамантите, а и по кървавите следи на изключителни убийци, с които Макс Бьом е бил свързан.
Изпих чая си на балкона на стаята ми. В осем и половина звънна телефона. Чух гласа на Бонафе.
— Антиош? Можете да ми благодарите, приятелю. Свързах се с министерството. Разрешението ви чака на бюрото на генералния секретар още тази сутрин. Идете веднага. В два часа следобед ще ви чака кола. Габриел ще ви закара където пожелаете. Ще ви обясни и какво трябва да вземете — храна, подаръци и пр. И още нещо. Ще ви даде сто патрона, но гледайте да не се разчуе. На добър час.
Бонафе затвори. Часът бе настъпил. Гората ме очакваше.
След няколко часа пътувах с пежо 404, заместило обещания джип и управлявано от Габриел, който носеше фланелка с надпис: „Аз се пазя от спин. Използвам презервативи.“ На гърба му бе изрисувана карта на Централна Африка, пъхната в презерватив.
Щом излязохме от Банги, ни спря военен пост. Обясниха ни, че ще проверят документите ни за самоличност, след което ще направят рутинен обиск на превозното ни средство. С паспорта ми и разрешението в ръка Габриел се отправи към контролния пункт и след десет минути отново потеглихме. Неведоми са пътищата на африканската администрация.
Петдесет километра по-нататък ни спря втори пост — навлизахме в провинцията Лобе. Небето бе помрачняло и докато Габриел се пазареше с постовите, се разрази буря. Габриел ми предложи да се подслоним при братята мюсюлмани. Настанихме са под някакво платнище и изпих първия си истински чай в компанията на мъже в бели джелаби.
— Габриел, познаваш ли някой си д-р Мдие в Мбайки?
— Естествено, той е президентът на префектурата. Ще трябва да го посетим. Мдие ще ти преподпише разрешителното.
След половин час дъждът бе спрял. Беше шестнайсет часа, когато се качихме в пежото и продължихме пътя си. Габриел извади от жабката найлонова торба, пълна с тъмни едри куршуми. Поставих шестнайсет патрона в пълнителя на моя глок 21. Габриел ме наблюдаваше мълчаливо, без да коментира. Носенето на автоматичен пистолет в джунглата не го учудваше. Затова пък за пръв път виждаше толкова леко оръжие.
Скоро се появи и Мбайки. Градът се състоеше от пръстени къщички, покрити с ламарина и разпръснати по склоновете на хълм, на чийто връх се възправяше голяма, някога синя сграда.
— Къщата на д-р Мдие — осведоми ме Габриел.
Приличаше на спомен от колониалните времена. Би могла да бъде великолепна, ако дъждовете и слънцето не я убиваха бавно, но сигурно.
Мдие ни чакаше пред вратата. След обичайните поздрави Габриел се впусна в дълги обяснения, изпъстрени с „господин Президент“. Мдие го слушаше разсеяно. Беше дребен човек с напълно разконцентриран поглед. Очевидно се намирах пред закоравял африкански пияница, доста къркан и в момента, който накрая все пак ни покани да влезем.
Озовахме се в обширен полутъмен салон. Бавно, много бавно Мдие извади от едно чекмедже писалка, за да подпише разрешителното ми. Но не го направи, а се обърна към Габриел.
— Гората е опасна през този сезон.
