35
Няколко часа се движихме по кален черен път. Денят преваляше. Валеше сух, прашен дъжд. По едно време Габриел попита:
— Откъде знаеш всичко това за белия младеж?
— Стара история, Габриел. Да не говорим за нея. Каквото и да си мислиш, тук съм, за да напиша репортаж за пигмеите. Това е единствената ми цел.
Скоро пред нас се появиха бараки, а вдясно, в далечината, се очертаваха постройките на дъскорезницата. Прекосихме селото и стигнахме до ниски бетонни сгради. Габриел обясни:
— Това е бившият диспансер на сестра Паскал. Можеш да преспиш тук тази нощ, преди да тръгнеш към гората утре сутринта.
Разгледах картата на областта, дадена ми от Бонафе. Нямаше път, нито пътека в посоката, в която смятах да поема. Дъскорезницата беше последната нанесена на картата точка преди началото на гъстата гора, разпростряла се на петстотин километра на юг.
Внезапно нещо ме накара да вдигна поглед. Бяхме заобиколени от странни мъже, не по-високи от метър и петдесет, облечени в дрипи, с мръсни фланелки, с изпокъсани ризи. Кожата им беше светла, с цвят на карамел, лицата им — засмени. Габриел им предложи цигари и ги представи.
— Това са акасите, шефе, пигмеите. Живеят в близкото село Зумия.
Появиха се и няколко жени. Бяха с голи гърди, кръгли кореми и с препаски от листа или плат. Носеха децата си на гърба и се смееха повече и от мъжете. Те също приеха цигари и запушиха ентусиазирано. Порази ме една подробност — зъбите на всички пигмеи бяха изпилени и остри като шила.
Габриел ми представи братовчед си Бекес, който щеше да ме заведе до Зоко. Беше висок кльощав негър с анцуг и очила за слънце. Усмихна ми се широко и ми определи среща за другия ден в осем часа на същото място. След което се отдалечи.
Габриел го последва. Искаше да вечеря с близките си от дъскорезницата. Казах му да се върне в диспансера след седмица. Той кимна, намигна ми и ми пожела късмет. Стомахът ми се сви, когато видях пежото да се отдалечава.
Скоро се стъмни. Една от жените приготви вечерята. Погълнах порцията си маниока, след това реших да прекарам нощта на покрива на диспансера. Пъхнах се в памучния спален чувал и с широко отворени очи зачаках да дойде сънят. След няколко часа щях да навляза в джунглата. В обширния зелен свят. За първи път от началото на пътуването си изпитвах страх.
36
Бекес се появи на другата сутрин в седем часа. Пихме заедно чай и разговаряхме. Той говореше лошо френски, но прекрасно познаваше южната джунгла. Според него черният път, прокаран от булдозерите на дъскорезницата, свършваше след един километър. След това трябваше да се движим по тесни пътеки. До Зоко щяхме да стигнем след три дни. Кимнах, макар да не ми бе ясно как ще издържа на подобен маратон.
Събра се и екипът. Бекес бе наел петима пигмеи да ни носят багажа. Петима усмихнати малки мъже, които изглеждаха готови да ни следват до края на мрака. Бе наел и готвачка, Тина — млада мбака с тревожна хубост, която крепеше на главата си огромна тенджера, пълна с кухненски съдове и с личните й вещи. Момичето не преставаше да се смее. Очевидно експедицията я очароваше.
Раздадох цигари и обясних за какво става дума. Бекес превеждаше на санго. Казах, че отиваме до Зоко, без да споменавам намерението си да продължа нататък. Смятах да се отправя сам към мините на Ото Кифер, които се намираха на няколко километра от пигмейския лагер в югоизточна посока. Повторих, че експедицията няма да трае повече от седмица, и потеглихме.
Пороите започнаха още през първия ден и се превърнаха в равноправен елемент от пътуването ни заедно с дърветата и птичите крясъци. Изливащата се вода не ни освежаваше, а само ни забавяше, като изравяше под краката ни истински ями. Но групата продължаваше да върви, сякаш небесният гняв не можеше да я достигне.
Насред потопа срещнахме ловци от племето мбака, натоварени с кошници, в които носеха дивеча си: светлокафяви газели, свити като бебета маймуни, сребристи мравояди. Големите негри приемаха цигарите ни, разменяха с нас по някоя дума и усмивка, но по лицата им бе изписана тревога. Бързаха да се придвижат на север, да напуснат гората, преди да падне нощта. Единствено акасите се осмеляваха да предизвикват тъмнината и духовете.
Всяка вечер опъвахме палатките на някое сравнително защитено от дъжда място. В шест часа внезапно притъмняваше и светулките неуморно се завъртаха около дърветата. Вечеряхме малко по-късно, седнали на земята около огъня.
После се прибирах в палатката си и се вслушвах в ромона на дъжда. Мислех си за щъркелите, за страните, през които бях преминал като метеор и за вълната от насилие, заляла пътя ми. Имах чувството, че се изкачвам по течението на река от кръв и скоро ще стигна до извора й — там, където Макс Бьом бе откраднал сърцето на сина си, където трима мъже, Бьом, Кифер и Ван Дьотен, бяха сключили сатанински договор на фона на диаманти и щъркели. Мислех си и за Сара. Без угризения, без тъга. При други обстоятелства може би бихме изградили живота си заедно.
Признавам, че си мислех и за Тина, готвачката ни, за царствения й профил, за чувствените й устни, за бляскавия й поглед. Често я бях поглеждал крадешком, а тя избухваше в смях, когато уловеше погледа ми. Веднъж ми каза:
— Не бой се, Луи.
— Не се боя — отвърнах твърдо, преди отново да сведа очи към пътеката.
На третия ден на хоризонта все още не се задаваше пигмейски лагер, небето бе само далечен спомен, а умората започваше да напряга мускулите ни. Повече от всякога имах усещането, че се спускам в бездънен кладенец, в самата плът на растителността, без надежда за завръщане.
И все пак на 18 септември в края на следобеда забелязахме горящо дърво. Това беше първият знак за човешко присъствие. Местните жители бяха предпочели да изгорят гигантския дънер, преди да е рухнал под тежестта на изливащата се отгоре му вода. Бекес се обърна към мен и усмихнато каза:
— Пристигнахме.
37
Лагерът Зоко бе разположен на голяма, съвършено кръгла поляна. Пръстени колиби, покрити с листа, ограждаха широк площад. Навсякъде цареше оживление. Жените се връщаха от беритба и носеха плетени кошове, пълни с плодове, семена, грудки. Мъжете пристигаха по други пътеки, натоварени с газели, маймуни и дълги мрежи. Чуваха се песни — остри, почти тиролски трели, чрез които акасите общуваха от разстояние или просто изразяваха радостта си.
Един Голям негър се приближи до нас. Беше Алфонс, учителят, „собственикът“ на пигмеите от Зоко. Той настоя да се настаним на една съседна, по-малка поляна, над която бе опънато десетметрово платнище. За пръв път от два дни насам бяхме на сушина.
Алфонс не спираше да бъбри. Разказваше ми за „своето“ имение, като ми описваше всяко кътче от пигмейския лагер.
— А къде е сестра Паскал? — попитах.
Алфонс сви рамене.
— Искате да кажете диспансерът? Той е на другия край, зад дърветата. Не ви съветвам да ходите там тази вечер. Сестрата не е доволна.
— Не е доволна ли?
Алфонс повтори:
— Никак не е доволна.
Носачите стъкмиха огън, от който се разнасяше силна миризма на влажна трева. Обхванатите от
