— Да, господин Президент.
— Има много диви животни. Пътищата са лоши.
— Да, господин Президент.
— Не знам дали мога да ви разреша да продължите.
— Да, господин Президент.
— Ако стане нещо, няма да мога да ви помогна.
— Да, господин Президент.
Настъпи мълчание. Габриел стоеше мирно, като дисциплиниран ученик. Мдие премина към основния въпрос.
— Ще ми трябват малко пари, за да ви помогна, ако се наложи.
Прекратих цирка, като казах:
— Мдие, трябва да поговоря с вас. По важен въпрос.
Президентът погледна към мен, сякаш току-що откриваше присъствието ми.
— Важен въпрос? Ами тогава, да пийнем нещо.
— Къде?
— В кафенето. Точно зад къщата.
Навън отново валеше лек и освежаващ дъжд. Кафенето се състоеше от обърнати сандъци, които служеха за маси. Мдие си поръча бира, ние с Габриел — по чаша сода. Президентът отправи към мен изтощения си поглед.
— Слушам ви — пророни той.
Започнах без предисловия.
— Помните ли Макс Бьом?
— Кой?
— Белият мъж, който преди петнайсет години е ръководил диамантените мини.
— Не го помня.
— Жесток мъж, който тормозел работниците и живеел в джунглата.
— Не. Наистина.
Ударих с юмрук по масата. Габриел ме погледна изумено.
— Мдие, бил сте още млад. Тъкмо сте се бил дипломирал. Подписал сте доклада за извършената аутопсия на Филип Бьом, сина на Макс. Няма как да сте забравил. Детето е било без крайници, цялото в рани, сърцето му е било изчезнало. Знам всичко това от собствения ви доклад, Мдие. Нося го, вие сте го подписал.
Докторът не отговори. Зачервените му очи ме гледаха втренчено. Вдигна чашата си и започна да пие на малки глътки.
— В заключението ви се казва, че виновникът е горила. Знам обаче, че сте излъгал. На 28 август 1977 година сте прикрил убийство, най-вероятно за пари.
Мдие извърна глава, после отново поднесе чашата към устните си. Извадих глока и го ударих през лицето. Той се свлече на земята. Габриел се опита да ме спре, но аз го отблъснах, сграбчих Мдие и забих оръжието в ноздрите му.
— Мръсник — изкрещях. — Прикрил си убийство с лъжите си! Прикрил си убийци на деца! Ти…
Мдие вяло помръдна с ръка и прошепна:
— Аз… ще ви кажа…
Погледна към Габриел и бавно изрече:
— Остави ни сами.
Негърът не чака да го молят.
— Кой откри тялото?
— Те… бяха няколко души.
— Кои?
— Белите… няколко дни по-рано. Бяха тръгнали на експедиция… Търсеха диамантени находища в гората.
— Знам. Кажи ми имената им.
— Макс Бьом. Синът му Филип Бьом. И един друг бял, африканер. Не знам как се казваше.
— Още някой?
— Ото Кифер, човекът на Бокаса.
— Ото Кифер е участвал в експедицията?
— Да…
Значи Макс Бьом и Ото Кифер бяха свързани от тази дива нощ не по-малко, отколкото от диамантите. Президентът си изтри устата. Кръвта се стичаше по ризата му. После продължи:
— Белите минаха оттук, през Мбайки, след това си заминаха.
— После?
— Не знам. След седмица африканерът се завърна. Сам.
— Каза ли нещо?
— Нищо. Прибра се в Банги и повече не го видяхме.
— А другите?
— След два дни Ото Кифер се появи отново. Дойде в болницата и ми каза: „Имам клиент за теб. В камионетката.“ Беше труп на бял човек. Гръдният кош зееше. Познах сина на Макс Бьом. Кифер ми каза: „Нападнала го е горила. Трябва да направиш аутопсия.“ Треперех от главата до петите. Кифер се развика: „Направи аутопсията, за Бога! И не забравяй — горила го е нападнала.“ Веднага започнах работа.
— И?
— След един час Кифер се върна. Умирах от страх. Попита ме: „Свърши ли?“ Казах му, че не горила е убила Филип Бьом. Той ми кресна да си затварям устата, извади пачки френски франкове — чисто нови банкноти по петстотин франка, и започна да ги тъпче в гръдния кош на трупа. Господи, никога няма да забравя тази гледка!
Натъпка парите и каза: „Не те карам да си измисляш. Само напиши, че е нападнат от горила.“ И си отиде. Извадих парите и ги почистих. След това написах в доклада каквото ми нареди.
— Разкажи ми за трупа.
— Раните… бяха много… фини. Не бяха следи от нокти, както съм написал. А следи от скалпел. Без сянка от съмнение. Освен това сърцето липсваше. Видях къде са прерязани артериите и вените. Беше работа на професионалист. Разбрах, че са откраднали сърцето на младежа.
— Продължавай — казах с треперещ глас.
— Затворих трупа и написах доклада. Това е.
— Защо не измисли някаква по-проста смърт? Маларийна треска, например.
— Не можех. Доктор Карл в Банги щеше да види тялото.
— Къде е сега този доктор?
— Мъртъв е. Умря от тиф преди две години.
— Как свърши историята с Филип Бьом?
— Не знам.
— Според теб кой е извършил смъртоносната операция?
— Нямам представа. Хирург, във всеки случай.
— Виждал ли след това Макс Бьом?
— Не.
— Чувал ли си за диспансер в гората, отвъд границата с Конго?
— Не. (Мдие изплю кръв, после обърса устата си с ръкав.) Никой от нас не ходи натам. Там има пантери, горили, духове…
Габриел прошепна:
— Трябва да го заведем в болницата, Луи. Да го види лекар.
Мдие се подпря на лакът.
— Какъв лекар? — изсмя се той. — Аз съм лекарят.
Хвърлих му в лицето пачка банкноти и си тръгнах.
