— Ти участва ли в последната експедиция на Бьом?
— Не. Вече се бях установил в Баганду и не ходех в гората.
— А знаеш ли нещо за нея?
— Само каквото съм чул. В Мбайки това пътуване се превърна в легенда.
— Къде са ходили?
— Някъде след границата с Конго.
— И какво е станало там?
— По пътя Нгакола получил телеграма… Донесъл му я един пигмей… Жена му била починала… Сърцето на Бьом не издържало и той паднал мъртъв…
— Продължавай.
Жозеф се поколеба, после въздъхна.
— Нгакола възкръснал… Спасила го магията, Пантерата, която отвлича децата ни…
Спомних си думите на Гайар, предадени ми от Дюмаз. Разказаното от Мконта съвпадаше с версията на инженера. Имаше от какво да се плашат местните хора — мистериозното пътуване в сърцето на мрака и човекът с белите коси, възкръснал от мъртвите.
— Смятам да тръгна по следите на Бьом.
— Не те съветвам, шефе. Сега е дъждовният сезон. Диамантените мини се управляват само от един човек, един убиец — Ото Кифер. Поемаш излишни рискове. Какво ще правиш там?
— Искам да разбера какво точно се е случило през август 1977 година. Как е оцелял Макс Бьом след сърдечната си криза. Магията не ми изглежда достатъчно обяснение.
— Грешиш. Как смяташ да постъпиш?
— Ще заобиколя мината и ще отседна у сестра Паскал.
— Сестра Паскал? Тя не е много по-добра от Ото Кифер.
— Чух за пигмейския лагер Зоко. Там смятам да отида. После дискретно ще разпитам мъжете от обекта, онези, които са работили там и през 77-а.
Погледнах часовника си. Беше единайсет часът в неделя и нямах никакъв план за деня.
— Жозеф — попитах, — познаваш ли някого във френската клиника?
— Един мой братовчед работи там.
— Можем ли да отидем сега?
— Сега ли? Трябва да мина през къщи и…
— Колко?
— Десет хиляди.
Извадих парите и ги пъхнах в джоба на ризата му. Мконта примигна, после каза:
— Да тръгваме, шефе.
33
Френската клиника се намираше на брега на река Убанги. Реката бавно течеше под яркото слънце. Виждах я през храстите — черна, огромна, почти неподвижна. Приличаше на гъст сироп, в който бяха залепнали рибарите и пирогите им.
Вървяхме покрай брега, там, където се бях разхождал предишния ден. Отдясно на пътя се издигаха сградите на министерствата — бежови, розови, червени. Отляво във високата крайбрежна трева се гушеха дървените бараки на търговците на плодове, маниока, сувенири.
Появи се и клиниката — четвъртит двуетажен блок с неопределен цвят. Сградата беше разядена от полепналата пръст и от плъзналата до колониалните балкони растителност. Камъкът изглеждаше подут от влага.
Влязохме в градината. По дърветата бяха прострени престилките на хирурзите, по които се открояваха яркочервени петна. Жозеф се засмя.
— Това не е кръв, шефе. Това е земя, латерит. Петната от латерит не се изпират.
Фоайето беше пусто. Жозеф почука по бюрото на рецепцията. Изминаха минути, преди да се появи висок тип с бяла престилка на червени петна.
— Какво обичате? — попита той с мазен глас.
— Тук ли е Алфонс Мконта?
— Никой няма в неделя.
— Ти да не си никой?
— Аз съм Йезус Бомонго. На вашите услуги.
— Приятелят ми би искал да види архивите от времето, когато тук е имало само бели. Ще му помогнеш ли?
— Ами, аз нося отговорност за…
Жозеф ми направи красноречив знак. Попазарих се заради принципа и се изръсих с още десет хиляди местни франка. Последвах новия си гид по тъмен коридор, после нагоре по стълбите.
— Лекар ли сте? — попитах.
— Само санитар. Но то е все едно.
Качихме се на тавана, където Йезус отключи една скърцаща желязна врата.
— Архивите са ей там — посочи той. — След падането на Бокаса собствениците избягаха. Клиниката бе затворена в продължение на две години, след това отново я отворихме за нашите сънародници. Вече си имаме собствени лекари. Едва ли ще намерите много нещо. В Банги не са се лекували много бели. Само най-тежките случаи, които не са могли да бъдат транспортирани. Африканската медицина е истинско бедствие.
След тази философска забележка Йезус си тръгна и ме остави сам.
Открих архивите в железен шкаф, в който бяха натъпкани пожълтели, полуизгнили от влагата папки. Прелистих няколко и видях, че са струпани без никакъв ред. На първия лист от всяко досие фигурираха името, възрастта и националността на пациента. Следваха диагнозата и предписаните лекарства. Имаше всякакви имена — френски, немски, испански, чешки, руски, китайски, и всякакви диагнози — малария, колики, алергии, венерически болести… Отне ми часове да разгледам всичко. Никъде не видях името на Бьом, нито на Кифер. Дори тук старият Макс бе заличил всяка следа.
В деветнайсет часа се появи Йезус.
— Е? — попита той.
— Нищо. Няма и следа от човека, когото търся. А съм сигурен, че е идвал в тази клиника редовно.
— Как се казва?
— Бьом. Макс Бьом.
— Никога не съм го чувал.
— Живял е в Банги през седемдесетте години.
— Германец ли е?
— Швейцарец.
— Швейцарец? (Йезус избухна в смях.) Да бяхте казали, че е швейцарец. Няма смисъл да търсите тук, шефе. Картоните на швейцарците са на друго място.
— Къде? — попитах нетърпеливо.
Йезус помълча, после важно подзе:
— Швейцарците са сериозни хора, шефе. Когато през 79-а затвориха клиниката, само те се загрижиха за картоните на болните си. Особено се бояха някой техен съгражданин да не вкара в страната им африкански микроби. Затова искаха да си вземат картоните. Но правителството отказа. Разбираш ли, пациентите може да са били швейцарци, но болестите им бяха африкански. Голяма разправия беше…
— И какво стана накрая? — прекъснах го раздразнено.
— Това, шефе, е медицинска тайна и…
Извадих нова банкнота от десет хиляди франка, той широко се усмихна и каза:
— Картоните са в посолството на Италия.
Имаше едно на сто шанс, че Макс Бьом не е знаел за това.
— Пазачът на посолството ми е приятел. Казва се Хасан. Посолството на Италия се намира на другия
