Англия, а една жена без мъж е като царство без владетел. Освен това много момичета на твоята възраст вече се радват на рожби. Не съм ли прав, Чеси?
Кийли не отстъпваше.
— В случай че… в случай, че желаете да напусна дома ви, мога да се върна в Уелс…
— Какво, по дяволите, не харесваш в мен? — избухна Ричард за пръв път в целия си подреден и предвидим живот на възрастен. Как дръзваше това, дошло бог знае от къде момиче да отказва на прочутия граф Базилдън?
— Вие сте англичанин — отвърна не по-малко гневната Кийли, сякаш това обясняваше всичко.
— Ти си почти също толкова англичанка, колкото и аз.
— Моята родина е Уелс!
— Една жена в твоето положение би трябвало да е благодарна за всяка сносна възможност, а не да отхвърля предложението на най-прочутия граф на Англия.
При това оскърбление Кийли пламна. Знаеше за какво говори той. Често бе чувала подобни думи. Графът се изразяваше само малко по-изискано от всички останали. По някакви неизвестни на самата нея причини тя се бе надявала на друго отношение.
— Внимавайте какво говорите, Базилдън — гневно скочи херцогът.
Кийли стана и се приближи до графа.
— За какво положение говорите? — презрително попита тя.
Ричард я стрелна с поглед.
— Положението ти на копеле на един благородник.
— Достатъчно! — извика Робърт Талбот и удари с юмрук по масата.
— Всички дракони бълват огън — рече Кийли, задъхвайки се. Без нито дума повече, тя се запъти към вратата.
Ричард се втурна след нея.
— Прощавай — извини се той, улавяйки момичето над лакътя. — Аз… не мислех това, което казах.
Сега Кийли нанесе на графа второто шокиращо унижение за тази вечер. Тя го погледна право в неговите смарагдено зелени очи и хладно рече:
— Махнете противната си лапа от ръката ми.
— Не приемаш извинението ми? — изненадан попита Ричард.
— Не.
Ричард просто не можеше да приеме, че само за няколко минути му бяха отказали два пъти.
— Ясно ли ти е, че бих могъл да имам всяка жена в Англия?
— Без една. — Гордо вдигнала глава, Кийли напусна кабинета.
Херцогът изруга на глас, стана и я последва.
— Ще поговоря с нея — обясни той, преди да изчезне.
Ричард се взираше втренчено във вратата и се питаше къде бе сбъркал. Малката беше отхвърлила предложението му и бе отказала да приеме първото излязло от устата му извинение!
— Значи това е прочутият чар на Девъро — изгука графинята зад него.
— Много забавно. — Ричард се обърна. — Кажете ми, Чешир, когато някой се извинява, другият не е ли длъжен да приеме извинението?
— Да ви кажа честно, не зная — отвърна госпожа Даун. — Никога не съм се извинявала. Наистина ли я желаете?
— Има ли значение?
— Бедни ми Ричард! Това, че сте ощастливил тълпи послушни английски момичета, по-скоро е навредило на умението ви да превземате женските сърца — съжали го госпожа Даун. — Да заведеш пред олтара една опърничава жена е по-лесно, отколкото да паднеш от някое дърво. Бих могла да ви помогна.
Ричард повдигна едната си вежда.
— Как?
— Доверете ми се, драги мой — отвърна тя, улавяйки го под ръка. — Колкото по-прост е планът, толкова по-добре действа…
На горния етаж херцогът почука на вратата на спалнята на дъщеря си и влезе. Свита на кълбо, тя лежеше върху леглото и ронеше сълзи във възглавниците. Херцогът седна на ръба на леглото и нежно я взе в прегръдката си.
— Сълзите не помагат, дъще моя — обясни й той. — Само ще се поболееш.
— Искам… искам в къщи — изхлипа Кийли и отпусна глава на гърдите му. — Мястото ми не е тук.
— Отказът ти засегна Базилдън — опита се да я успокои херцогът и я погали по гърба. — Не можеш да си представиш колко отчаян е сега той.
— Не, не вярвам — отвърна Кийли и добави тихо: — Обикновено не плача, когато ме наричат копеле.
Сърцето на херцога се сви. Дъщеря му беше копеле не повече от него самия, но светът никога нямаше да узнае истината. Болката й бе и негова болка. Защо беше съсипал живота на толкова много хора?
— Кой те наричаше така?
— Мадок, вторият ми баща — изхлипа Кийли. — Винаги съм имала чувството, че навсякъде съм чужденка.
Херцогът изпита неустоимо желание да убие противния уелсец. Заради този човек първородната му дъщеря, детето на неговата голяма любов, бе имала изпълнено с несгоди и унижения детство. Да можеше да се срещне лице в лице с този негодник…
Кийли прехапа долната си устна, вдигна глава и погледна херцога с влажните си очи. Нямаше друг избор, трябваше да му се довери. След като бе отказала да се омъжи за графа, той навярно нямаше да удържи на думата си и щеше да нареди да арестуват братовчедите й.
— Трябва да ви призная нещо, ваша светлост — поде тя.
Херцогът я целуна нежно по слепоочието и се пошегува:
— Какво ужасно престъпление си извършила, дете мое?
— Пладнешки обир, боя се.
— Какво!
— Одо и Хю се безпокоели за мен и обрали графа в Шропшир…
— Братовчедите ти ограбили Базилдън?
Кийли кимна.
— Ужасно се боя. Ричард обеща да запази тайната, но сега… Можете ли да ми обещаете, че двамата няма да бъдат обесени?
— Да. — Видял недоверчивия й поглед, Робърт Талбот обясни: — Баща ти, скъпо дете, е доста влиятелен и могъщ пер.
— По-могъщ от графа?
— Доста по-могъщ от това нацупено хлапе.
— Нацупено? — въпросително повтори Кийли.
— Девъро минава през живота така, сякаш някой го е ритнал по зад… — Херцогът се покашля. — Понякога изглежда толкова мрачен. Неприятен навик, който е възприел от Бъргли.
— Ричард постоянно се усмихва и умее да види всяка ситуация откъм смешната й страна — възрази Кийли. — Поне така беше днес.
Херцогът се усмихна.
— Може би присъствието ти го кара да изважда на показ най-добрите черти от характера си… И най- лошите. — Той я прегърна. — Сега си почини. Ще наредя да донесат вечерята в стаята ти.
Кийли се усмихна унило.
— Благодаря, ваша светлост.
— Не забравяй, дете мое, когато си готова за това… за теб съм татко.
Вече почти преваляше пладне, когато Кийли се събуди. Тя отвори очи и погледна през прозореца към
