— Фортуна ми изигра номер, но аз отново ще я спечеля на своя страна.
— Не разбирам — отвърна Моргана, която ставаше все по-неспокойна. — Какво се е случило?
— В момента баща ти е на път за Девъро Хаус, за да го откара в къщи — обясни й Уилис. — Елизабет е заменила задържането под стража на скъпия й Мидас с домашен арест.
— Но това са добри новини.
— Късметът вечно е на страната на кучия син — тросна й се Уилис. В същия миг разбра, че е свалил маската си. Той пристъпи към момичето и каза: — Не биваше да идваш, скъпа.
Ледената нотка в гласа и опасният блясък в очите му изплашиха Моргана. Тя отстъпи две крачки назад и стисна дръжката на вратата.
— Съжалявам, ангел мой. — Уилис я сграбчи над лакътя и я обърна с лице към себе си. — Не мога да допусна да провалиш плановете ми.
Моргана облиза с език пресъхналите си от страх устни. Изглежда, баронът бе полудял, и тя трябваше да намери начин да му се изплъзне.
Уилис извади от джоба си пожълтяло парче пергамент и го размаха пред лицето й.
— Помниш ли това? — попита той и повдигна вежда.
Моргана разпозна брачното свидетелство на баща си, според което тя и Хенри бяха незаконни деца на херцога. Смит се засмя студено и зловещо:
— Изключително ценен документ.
— Изгорете го веднага! — настоя Моргана и се опита да го измъкне от ръката му. — За вас той няма никаква стойност.
— Напротив, ангел мой. — Смит отново скри документа в джоба си. — С негова помощ ще се добера до две състояния — на рода Девъро и на Талбот.
— Какво искате да кажете?
— Не може да си толкова недосетлива — изруга Уилис. — Възнамерявам да отвлека сестра ти, законната наследница на херцог Лъдлоу. Когато Ричард се опита да избяга от Девъро Хаус, за да я спаси, хората на Дъдли ще го убият. И аз, като най-добър приятел на Ричард, ще се омъжа за скърбящата вдовица. Когато баща ти загине малко по-късно при злополука, ще съм в състояние да докажа, че състоянието на Талботови се пада по право на Кийли.
— Няма да успеете! — извика Моргана и направи опит да се освободи. — Аз ще ви изоблича.
Уилис дръпна момичето в стаята и го притисна с гръб към вратата.
— Толкова хубава — ухили се той, — а толкова глупава. Наистина ли си помисли, че ще напуснеш тази стая жива?
— Помощ! — извика Моргана.
Уилис стисна с две ръце врата й, но за негово най-голямо разочарование момичето почти не оказа съпротива.
— Дори Джейн бе по-жилава — промърмори той.
В отчаян опит да си поеме въздух Моргана го ритна с всичка сила в корема. Уилис се преви от болка и я пусна за миг.
— Помощ! — извика тя. — Убийство!
Уилис се съвзе и веднага отново я стисна за врата, докато тя не изгуби съзнание. В този миг някой потропа на вратата.
— Отворете! — чу се някакъв момчешки глас. — Отворете вратата или ще извикам стражата!
— Помогни ми, вратата не е залостена! — извика Смит и се опита колкото бе възможно по-бързо да сложи Моргана на леглото.
Дванадесетгодишният Роджър Дебре влетя в стаята.
— Чух някаква жена да вика.
— Госпожа Моргана внезапно се почувства зле и припадна — излъга Уилис и посочи леглото. — Седни при нея и я пази. Аз ще доведа лекар.
Роджър се втурна към леглото. Той приседна на леглото и видя пепелявото лице на дамата.
— За бога! — извика момчето. — Тя е мъртва. Вратът й…
В този момент Смит удари момчето по тила и то се строполи в безсъзнание върху Моргана.
Уилис грабна торбата си и понечи да излезе, но се поколеба за миг. Трябваше ли да си направи труда и да довърши започнатото, като убие малкия кучи син? Не. В този момент Ричард навярно вече напускаше Тауър. Трябваше да си свърши работата в Девъро Хаус, преди графът да се върне в къщи. Тази мисъл го накара веднага да напусне стаята.
Роджър съвсем бавно изплуваше от дълбините на безсъзнанието. Той отвори очи и опита да се изправи, но стаята се завъртя около него. Главата му бучеше, но все пак до съзнанието му достигна мисълта, че трябва да доведе помощ. Барон Смит беше удушил Моргана. Тогава Роджър чу от устата на убитата да се откъсва едва доловим стон. Погледна я. Не, тя не бе мъртва, само трябваше да дойде на себе си.
Роджър направи опит да се изправи на крака и се заклатушка към масата. Върху нея имаше купа с вода, в която той потопи лицето си. Ледената вода веднага проясни разсъдъка му. Роджър отнесе купата при леглото и изля водата върху лицето на дамата.
Моргана изпръхтя, закашля се и отвори очи.
— Смит се опита да ме убие — промълви тя с дрезгав глас, борейки се за въздух — Намерете доведената ми майка!
— Госпожа Даун? — изненадан попита Роджър. Никога не бе чувал Моргана да нарича херцогинята майка. — Имате предвид съпругата на Лъдлоу?
Моргана кимна.
— Почивайте си, аз ще извикам стражите и лекар — нареди й Роджър, канейки се да излезе. — След това ще потърся госпожа Даун.
С изненадваща сила Моргана сграбчи момчето за ръката и го дръпна към леглото. Погледна го в очите и изфуча:
— Чуй ме добре, малък идиот. Смит вече е на път. Той иска да отвлече сестра ми…
— Скоро, малка моя — шепнеше Кийли, докато нежно галеше корема си. — Още десет дена и татко ще се върне при нас. Pour tous jours… завинаги.
Както всеки следобед Кийли се разхождаше из парка на мъжа си. Мей и Джун се опитваха да я накарат да си легне, но тя държеше на разходките си. Обичаше да наблюдава смяната на сезоните. Днес обикаляше из най-отдалечените кътчета на парка и се дивеше на промените, които бе донесъл април.
Накъдето и да погледнеше, откриваше нов живот. Червеношийките носеха стръкче след стръкче и виеха гнезда в клоните на любимите си кленове, докато пчелите събираха нектар от цветовете на дърветата. Килим от теменужки красеше поляната под прозореца на работния кабинет. Жълти нарциси весело махаха на приятелките си — лъчезарните форзиции в края на парка.
Кийли затвори очи и си представи горите и полята на своята древна родина. Тя въздъхна. Един ден щеше да покаже на децата си земята, където се бе родила, онова особено място, което хората наричат родина.
Разходката й я бе отвела до мястото, където сплитаха клони брезата, елата и дъбът. Онова, което липсваше на графа, бе една свещена градина, а това място изглеждаше по-подходящо за тази цел от всяко друго. През следващата пролет ще го превърне в градина, за да благодари на богинята за дъщеричката, която носеше в утробата си.
Кийли се усмихна при мисълта, как щеше да седи тук с дъщеря си всеки ден — през лято и зима, в слънце и дъжд, — как щеше да й предава златната нишка на Учението. Точно както бе правила Мегън. Така спиралата на живота щеше да продължи до вечността.
Сигурно щеше да има и други дъщери и синове. Всяко дете щеше да бъде особено по своему. Тя с радост щеше да ги учи на всичко, което знаеше. Само едно я притесняваше — нейният толкова прагматично настроен съпруг. Кийли се молеше неспособността на графа да надникне отвъд хоризонта да не повлияе твърде на децата.
