— Графиньо?
Кийли се обърна уплашена. Пред нея стоеше Уилис Смит и закриваше слънцето като заплашителен, черен облак. Да, барон Смит беше тъмен и опасен, а може би и нещо повече.
— Простете — усмихна се Уилис. — Не исках да ви уплаша.
— Никой не може да ме уплаши — малко троснато отвърна Кийли. Тя не успяваше да скрие неприязънта си. — Просто не обичам да ме изтръгват от съзерцанието ми.
— Съзерцание?
— Наслаждавах се на прекрасната природа наоколо — обясни тя и направи неопределен знак с ръка към градината. — Не виждате ли красотата, която ни заобикаля?
Уилис се огледа бързо.
— Напротив, намирам, че тук е много красиво.
— Откъде идвате? — попита го Кийли и наклони глава на една страна. Не го бе чула да идва, а и Дженингс не беше съобщил за пристигането му.
— Хемптън Корт — отвърна Уилис, който се престори, че не бе разбрал въпроса й.
— Добре ли е Ричард? — изтръпнала от страх, извика Кийли, поставяйки ръце на корема си, сякаш за да предпази бебето от някоя лоша новина.
— Ричард е добре — увери я Уилис. — Но ви нося важно съобщение от него.
— Да влезем вътре.
— Не, по-добре да останем тук, вътре и стените имат уши.
Кийли го погледна въпросително. В присъствието на барона се чувстваше неуютно. Аурата на преждевременна смърт все така го обгръщаше, но черният облак на главата му изглеждаше по-голям и по- заплашителен от всякога. Кийли мигновено разбра, че баронът е един ходещ мъртвец. Смъртта скоро щеше да си го прибере. Уилис сниши глас.
— Тази вечер Ричард ще избяга от Тауър…
— Ще избяга? — извика Кийли. — Защо?
— Моля, госпожо, не задавайте въпроси, така само губим ценно време — отвърна Уилис с театрална строгост в гласа. — Изслушайте ме, без да ме прекъсвате.
Кийли кимна. Тя не искаше да излага на опасност живота на съпруга си.
— Преди няколко дена Ричард бе преместен от кулата Бийчам в Крейдъл — обясни Уилис. — Тази кула е по-ниска, тъй като служи за разтоварване на лодките. Под закрилата на тъмнината хората на барона ще се спуснат с лодка по реката от замъка Базилдън, ще спрат под кулата и ще хвърлят въже на графа. След това лодката ще го откара срещу течението покрай Лондон и Девъро Хаус. На уречено място ще го чака бърз кон, предоставен от родителите му.
На Кийли й беше трудно да му повярва. Защо любимият граф на Англия трябваше да бяга от кулата, присмивайки се на правосъдието на нейно величество? Елизабет нямаше да му прости никога.
Тъкмо се канеше да попита барона, но той не й позволи да го прекъсне.
— В това време вие ще ме съпроводите до моето имение — продължи той. — Конете ми са в парка на майката на Ричард. Той ще ни чака в Шропшир. Оттам двамата със съпруга си можете да продължите за Монмаут, откъдето един кораб ще ви откара във Франция. Както знаете, свекърва ви е французойка. Един от братята й ще ви даде подслон, докато Елизабет се вразуми и опасността отмине.
Кийли се съмняваше, че този план ще успее. Нима съпругът й щеше да изложи на опасност живота на първородното си дете, настоявайки Кийли да го съпроводи във Франция? Но какъв друг избор имаха? Ако кралицата го оставеше да лежи в Тауър, дъщеря й никога нямаше да види баща си.
Тогава си спомни за пророчеството на богинята. А каквото разкриеше Великата богиня-майка, то непременно щеше да се случи.
— Доведете конете — каза Кийли и понечи да изтича към къщата. — Ще кажа на Одо и Хю да се приготвят.
Уилис я сграбчи за ръката.
— Братовчедите ви не могат да дойдат с нас. Да не би да искате да се издадем, напускайки Лондон с цяла свита?
— Разбирам какво имате предвид — с нежелание се съгласи Кийли. Мисълта да пътува сама с Уилис, й бе неприятна. — Доведете конете, докато си приготвя нещата.
— Нямаме време за това.
— Не мога да тръгна без магическите… искам да кажа, без личните си вещи.
— Тогава побързайте — нареди й Уилис. Спорът с нея щеше да му отнеме повече време, отколкото ако се съгласеше. — И никому нито дума.
Кийли забърза към къщата. По пътя до стаята си не срещна никого. Бързо натъпка в една чанта няколко дрехи и вързопа с магическите камъни.
По обратния път се спря за миг и докосна медальона, с който никога не се разделяше.
— Майко, закриляй мъжа ми и нероденото ми дете — прошепна тя.
Баронът вече беше в парка и я очакваше с двата коня.
— Ще ви помогна да се качите — каза той и пристъпи към нея.
— Не мога да яздя този кон — възпротиви се Кийли. — Той има дамско седло.
Уилис тъкмо щеше да й напомни, че нямат време за губене, когато в градината изникна Хенри Талбот. Хилейки се доволно, той се отправи към тях.
— Хенри, изтичай, моля те, до конюшните — извика Кийли, преди Уилис да успее да й попречи. — Помоли Одо и Хю да ми донесат седлото. — Тя добави бързо. — Барон Смит е така добър днес следобед да излезе на разходка с мен.
Хенри погледна Уилис и пътните чанти. Момчето успя да скрие уплахата си зад любезна усмивка.
— Връщам се след минутка.
— Всяка изгубена секунда е фатална — тросна й се Уилис. Той съзнаваше, че двамата великани никога нямаше да пуснат братовчедката си сама. — Бързо на конете и да изчезваме оттук.
Кийли прехапа долната си устна и кимна. Всички те навярно се намираха в голяма опасност, иначе баронът нямаше да е толкова припрян.
Смит й помогна да се качи на седлото и двамата напуснаха Девъро Хаус и поеха на запад, към Шропшир.
— Кийли! — дотича в парка Одо, следван от Хю и Хенри. — Къде си, малката? — викаше той.
— Кучият му син — ругаеше Хенри. — Той я е отвлякъл!
— Може би баронът просто я е поканил на следобедна разходка — намеси се Хю.
Одо плесна брат си по тила.
— И за целта са взели багаж за път, безмозъчен идиот!
— Защо й е на Кийли да ме изпраща за седлото си, а след това да изчезва със Смит? — попита Хенри.
— Тя не може да го понася, а и аз му нямам доверие.
— Как ще намерим сега нашето малко момиченце? — жалваше се Хю. — Не знаем дори в каква посока са тръгнали. А и сме само трима срещу четири…
— Четири какво? — недоумяващо попита Одо.
— Посоки! Север, юг, изток и… — плесникът на брат му го накара да замълчи.
— Ако има лоши намерения, ще я отведе в бърлогата си — заключи Хенри.
— И къде е тя? — попита Одо.
— Имението Смит в Шропшир.
— Оседлай конете — нареди на брат си Одо. — Ще донеса провизии.
— Оседлай три коня — намеси се Хенри. — Идвам с вас. — Когато двамата уелсци го погледнаха въпросително, момчето настоя: — Аз съм й брат.
— Негова светлост…
— Негова светлост го няма, така че не може да ни каже нищо — отвърна Хенри.
Одо се ухили и рече:
— Побързайте, господин любителю на женските прелести. Малкото ни момиченце има нужда от нас.
