Север Гансовски
Пробуждане
Оттогава измина година, страстите поутихнаха, проблемът до известна степен е изяснен — между другото той и преди е бил изяснен от същия този доктор Райковски от секцията по биоинформация, който се занимава с него досега. Главният герой на тази история, Фьодор Василиевич Пряничков, е изживял вече всичко, свързано с неговото внезапно величие и падение, и се е успокоил. С една дума, случаят може да излезе на бял свят и публикуването на разказа няма да предизвика предишните вълнения, нито съжаление сред заинтересуваните лица.
По онова време обаче това бе сензация.
Нека преди всичко да запознаем читателя с личността на самия Фьодор Василиевич (или Федя, както се представя самият той при запознаване). Пряничков работи в списание „Знание и живот“, завежда отдела по антирелигиозна пропаганда. Както ви е известно, изданието е дръзко и, общо взето, всеядно — в края на краищата, с каквото и да се захванеш, всичко има отношение или към знанието, или пък със сигурност към живота. Затова в редакцията и в отдела се точи пъстър народ — като почнеш от академици и свършиш с ученици, идват дори някакви диви странници, единият от които твърдеше, че със собствените си очи видял в Таймир дупка, стигаща до центъра на Земята. Другият разпръскваше като ветрило по масата направените лично от него снимки на господа бога. Тук идват и суховати физици с прокурорска логика, и възторжени лирици хуманитари с буйна коса и петнадесет европейски езика в главата. Федя се отнася еднакво към всички независимо от възрастта, званието и заслугите, с всеки посетител бързо минава на „ти“. Не защото изпитва някакви симпатии, а просто дава да се разбере, че за него този човек няма значение. Изобщо за него никой няма значение освен онези, които той не познава лично, и тях именно противопоставя при разговор на събеседника си. Ако при него дойде Иванов, Федя ще започне да приказва за Петров и статията му, публикувана неотдавна във „Въпроси на философията“, но ако самият Петров се изправи пред очите на Федя, тогава ще стане дума, че, виж, Сидоров наистина има ум в главата, и ще бъде така до запознаването му със Сидоров.
Честно казано, той не е твърде надарен журналист. Струва ми се, че за работниците от печата трябва да е характерна способността да се запалват в работата, а видът на Федя е винаги сънлив, дори не толкова сънлив, а такъв един скучен и разочарован. Едва е прехвърлил тридесетте, но имаш чувството, че в него всичко е прегоряло и той е разбрал, че от всичко това нищо няма да излезе. А дори и да излезе, не би могъл да убеди онези, които не са съгласни. За каквото и да стане дума, Пряничков го знае, подхваща вашата тема и пред очите ви я прави на пух и прах. Обикновено си служи с два постулата — „всичко това вече е било“ и „от това нищо няма да излезе“. Вярно, не ни става много ясно, щом като „от това нищо няма да излезе“, как светът се е развил от първобитното до днешното си състояние, а щом вече „всичко е било“, защо преди половин милион години, в пещерните времена, не е станал такъв, какъвто е сега.
Федя разговаря с авторите без желание, сякаш по принуда, като при това гледа настрани и прехвърля нещо на бюрото си. Той никога не хвали дори приетите от самия него статии, затова хората не обичат да носят статиите си при него. Не се знае какво точно е направило Федя Пряничков такъв. Може би това, че мнозина искат да публикуват нещо на страниците на „Знание и живот“, и оттук главната задача на Федя е била да връща материалите, а не да ги организира. Но, от друга страна, той и в личния си живот е също такъв отпуснат.
Оженил се случайно, нито веднъж дори не казал на бъдещата си жена, че я обича. Нищо в къщи не може да го развълнува — нито обедът, нито петицата на дъщерята по аритметика. Като че ли той не изпитва никакви чувства. Дори да му покажеш чудно красиво момиче, да го почерпиш с чашка грузински коняк, да го заведеш на концерта на Рихтер или на московския шампионат по бокс да види как новак нокаутира олимпийския шампион — винаги отговорът му е едно омърлушено „добре-е“. Сякаш между него и действителността се е изправила някаква стена.
Той е среден на ръст, със също така средна външност. На оперативните и разните други събрания той или си мълчи, или е съгласен с болшинството изказали се. Общо взето, живее с половин сила, дори с една трета. Като че ли още не се е събудил.
Как можа новодошлият с раницата да попадне точно при Федя!
Това се случи на петнадесети юли миналата година. Ако си спомняте, в Москва бе адски горещо. В апартаментите със слънчево изложение направо бе невъзможно да се живее, а в сенчестите — възможно само в ограниченото пространство между вентилатора и изстудената бутилка бира. В утринните часове пътниците в тролейбуса веднага прилепваха един за друг и пътуваха към работата си като слята, споена маса, която много трудно се разкъсваше. Всеки, който можеше, бе избягал от столицата или на езерото Селитер, или на Рижкото морско крайбрежие, или в Алтай — говорят, че няколко журналисти избягали от горещините чак в Сахара. Редакцията на „Знание и живот“ също бе опустяла. В голямата стая, където освен отдела на Федя се намираха отделите по възпитанието и бита, сега зад своето антирелигиозно бюро бе останал само Пряничков.
По обяд, окончателно побъркан от жегата и читателските писма, Федя извади от джоба си таблетка поливитамин — той ги пиеше и през лятото, — опря се на бюрото и унило загледа през прозореца. Пред него се ширеше обляната от безпощадна светлина Гостинична улица. (По онова време редакцията се намираше на първия етаж на зданието на Химическия музей, чак по-късно я преместиха на края на света, където трудно можеш да я намериш.)
От метрото покрай фасадата на музея с широка свободна походка крачеше едър мъж със светлокестенява брада. Освен брадата той имаше голяма раница, беше с дебело геоложкоизследователско сако с неопределен цвят, с избелели панталони и тежки руски ботуши. Отвесните слънчеви лъчи поразяваха веднага и бяха помели от улицата всичко живо, по брадатият пристъпваше и явно се наслаждаваше от себе си и от всичко наоколо. Неговата чудовищна за такова време екипировка не го притесняваше и не му пречеше да се любува на потъналата в синкава мараня Москва.
Щом видя раницата и най-вече ботушите, потънали в праха на далечни странствувания, Федя помрачня. Той веднага разбра, че пътешественикът идва при него.
А мъжът с раницата не бързаше да се скрие на сянка. Някаква окончателно отпаднала, отпусната дама с мрежа в ръка налетя като сляпа отгоре му. Брадатият отскочи, извини се, а след това й каза, очевидно нещо толкова галантно, че дамата веднага се стегна, показа всичките си форми, гордо вирна глава и продължи усмихната с такава походка, че да ти е драго да я гледаш. Мъжът размени две думи със стопанката на будката за сладолед, известно време тя гледаше след него, после под влияние на някакъв инстинкт рязко стана и избърса с кърпа лицевата страна на своето прозрачно убежище.
От непознатия се излъчваше енергия, която се вливаше в околните. Струваше ти се, че в резултат на неговите жестове възникват нови структури на магнитните полета и гравитационни вихри. Той мина край прозореца и изчезна от зрителното поле на Пряничков, но след минута в коридора на редакцията се дочу тракането на тежките ботуши. Впрочем брадатият предупреждаваше за своето идване, като действуваше не само върху слуховите рецептори, но и върху обонятелните. Предварително замириса на ботуши, на раница, на сол, прах, слънце, на пипер, на борова смола и на още нещо, което Пряничков дори не можа да определи.
Мъжът влезе. Всичко у него бе едро, релефно, пълнокръвно. В стаята стана тясно, паркетът взе да се огъва, крехките редакционни столове отскачаха настрани. Мъжът се здрависа и се представи — Федя веднага забрави и името, и професията му — после свали раницата си от гърба, развърза я и извади отдолу, изпод връзката книги и разни други вещи, доста зацапана тънка тетрадка с кожена подвързия. Той я взе, приближи се до Федя и му каза, че би искал да публикува резултатите от някои свои опити относно съня и бодърствуването, а също така и теоретическото тълкуване на тези експерименти.
От само себе си се разбира, че Федя отблъсна тетрадката.
— Няма да мине — каза той. — Направо казано, редакционната колегия няма да го пусне. Нито темата ти е тема, нито името ти — име. Освен това не е ново. Писали сме вече и за съня, и за бодърствуването.
Мъжът го прекъсна.
— Значи, вече сме на „ти“ — замислено каза той с еклив интелигентен бас. — Поласкан съм, разбира се…
Тук той погледна Федя и сякаш сега го видя наистина: немощна ръчица заела отбранителна, позиция,
