лесно щеше да се изплъзне от несравнимо по-тромавите коне на американските войници. Но си представи, че едрият жребец лесно ще преодолее дърветата. Как, по дяволите, ще се измъкне от него или от ездача му?
Завоят се намираше в непосредствена близост, но жребецът не се откъсваше от нея и й препречваше пътя към храсталаците. С безразсъдна смелост, която смая и нея самата, Теди внезапно дръпна юздите и накара Клио да свие надясно; така препречи пътя на жребеца. Ездачът изръмжа някаква ругатня и също дръпна юздите. Клио се плъзна покрай отстъпващия жребец и се насочи към стръмния бряг. В устрема си кобилата едва не падна по колене и направо намъкна юздите от ръцете на Теди; шмугна се в храсталаците.
На Теди й бе нужно да прибегне до цялото си умение, за да се задържи върху гърба на Клио, която препускаше на зигзаг сред дърветата. Зад гърба си дочу тътена от копитата на поне десет коня, които постепенно останаха назад. Чу се нов изстрел — вече по-далеч. Американските войници се бяха впуснали в преследване на Нощния ястреб, а той, по някаква причина, се бе отказал да я последва. И въпреки това, когато най-после съумя отново да хване юздите, Теди не успя да намали стремглавия галоп на кобилата сред дърветата. Не се и опита да спре Клио, когато тя нагази в плиткия поток, който се виеше на юг, към граничещите с Тимбърнек земи. Остави Клио да препуска почти километър във водата, за да бъде сигурна, че никой няма да успее да проследи пътя й до къщата на леля й.
Дори след като изчака Клио да се поуспокои и я настани за нощта в яслата на Тимбърнекската конюшня, сърцето на Теди продължаваше да бие лудо. Изкачи се по пълзящите върху стената растения и най-после влезе през отворения прозорец на спалнята си в задната част на къщата. Вече се намираше в безопасност, ала докато оглеждаше огрятата от лунна светлина околност, нещо й подсказа, че това няма да е единствената й среща с мистериозния Нощен ястреб.
— По дяволите! — изръмжа Майлс и тикна юздите на Див вятър в ръцете на Саймън. Свали пелерината, намръщен погледна окървавената си лява ръка и се отправи към задната част на конюшнята. — По дяволите! По дяволите! По дяволите! — продължи да повтаря той, докато сваляше кожените ръкавици и небрежно ги метна върху сандъка, който някога бе принадлежал на баща му. Последваха ги вълнената пелерина и шапката с широка периферия. Прехапа устни, за да преодолее болката и отново изруга: — По дяволите!
— Господарю?
Саймън стоеше зад него. Нито настроението на Майлс, нито окървавената риза му направиха впечатление. Изглежда просто бе привикнал с всякакви необичайни неща. В края на краищата работеше при рода Уинчестър през повечето от петдесетте и колко там години — откакто Максимилиан, дядото на Майлс, бе купил него и майка му на пазара за роби в Чарлстън. Почти нищо вече не изненадваше Саймън. Бе станал свидетел на прекалено много неща през живота си.
Майлс се извърна, без да престава да разкопчава копчетата на ленената си риза.
— Не е особено разгорещен — отбеляза той, плъзгайки поглед по Див вятър, при което очите му видимо се стоплиха. Тази вечер жребецът надмина всички очаквания на Майлс. — Свали му седлото, а аз ще го разчеткам.
— Няма да ви дам да го правите с тая ръка. Да донеса ли уиски?
С енергично поклащане на главата Майлс свали ризата и я метна върху сандъка.
— Куршумът само ме е одраскал.
Прокара пръсти по окървавената бразда на ръката си. Още три сантиметра надясно и ръката му можеше да остане неподвижна, ако куршумът бе счупил костта.
— Планът значи успя, а?
Майлс изгледа строго Саймън. Бе доловил неприкрития сарказъм в тона му. На езика му застана остра реплика, но конярят се бе извърнал и водеше Див вятър към яслата.
— Помни си мястото, Саймън — извика все пак Майлс след него, а после се огледа из малката стаичка за някаква превръзка.
Едва различимо „Ъхъ“ се чу откъм яслата на Див вятър.
— Ако искаш да знаеш — да, планът ми успя — изпита нужда да добави Майлс, докато продължаваше да тършува из шкафа, пълен с какво ли не. — Точно както предполагах, нашият самозванец избра за срещата мястото на север от носа. Видях всичко, Саймън. За жалост същото сториха и хората на Фаръл. Проклет безразсъден глупак. Щях да го спипам, ако не се бяха появили войниците. Къде, по дяволите, са бинтовете?
Саймън го погледна от прага с подчертана надменност. После, клатейки глава и мърморейки: „Тези безразсъдни глупаци“, извади бинтовете от задната част на шкафа, точно където Майлс бе ровичкал. Връчи му ги и попита:
— И него ли гръмнаха?
Майлс затръшна вратичката на шкафа и стисна зъби. Пръстите му се свиха върху бинтовете.
— Не, по дяволите, защото тогава още даваха само предупредителни изстрели над главите ни.
— И все пак вас ви гръмнаха.
— Защото не успяха да ме заловят. И него щяха да го прострелят, по дяволите, но той вече бе успял да се измъкне.
Веждите на Саймън се стрелнаха нагоре.
— Измъкнал се е? Изтървахте го значи?
— Разбира се — изкрещя Майлс. Мрачна усмивка се появи по лицето му. — Съзнателно не го проследих, иначе и хората на Фаръл щяха да сторят същото. Не възнамерявам да им помагам да го заловят, искам аз да го хвана. Освен това конят му нямаше да успее да надбяга конете им в открито поле, като мен. Очевидно е подозирал същото защото потърси прикритие в гората.
Саймън скръсти ръце на гърдите си, а върху устните му се появи дяволита усмивка.
— Конят му, казвате.
Майлс енергично бинтоваше пострадалата си ръка.
— Слушай, Саймън, не ми пука, ако ще да язди трикрако магаре. Този самозванец пречи повече на плановете ми да прекарам тютюна си, отколкото всички англичани по тези брегове. Войниците на Фаръл кръстосваха нагоре-надолу по брега тази нощ и трябва да ти кажа, че не търсеха английски кораби. Те търсят мен, защото смятат, че съм някакъв проклет шпионин. Английските капитани са си определили цената. Но този самозванец… — Майлс прекъсна бинтоването и свъси вежди. — Та той накара войниците на Фаръл да стрелят по мен, дяволите да го вземат. Те смятат, че старият им съюзник, Нощния ястреб, изведнъж е започнал да шпионира в полза на Кокбърн. Саймън, те не си дават сметка, че сме двама и мъжът, когото преследват е самозванец. Не знаят, че не съм виновен за нищо…
— …освен, че пренасяте стока контрабандно и давате подкупи.
Погледът на Майлс стана леден.
— Флотът не би обесил човек за подобни прегрешения, Саймън.
— Но ще гледат т’ва повече да не става.
— Хич не възнамерявам да им давам подобна възможност. Ще открия кой е проклетият самозванец и каква услуга прави на Кокбърн. А после може и да го предам в ръцете на Фаръл да го обеси… ако аз не съм го убил преди това.
— Трябва да го уловите, преди да го убиете.
Майлс се ухили самонадеяно.
— Ще го заловя.
— Тъй казахте и преди две вечери. Нали тогаз намислихте плана.
Майлс изгледа Саймън изпитателно.
— Ти май намираш всичко това за доста забавно, а?
Саймън сви рамене и отпуска кокалестата си фигура върху ниския стол до печката. Взе парцал и започна да лъска кожата на юздата. Без да вдига очи от заниманието си, отбеляза:
— Казвам само, че май си намерихте майстора.
— Как ли пък не!
Саймън само се изкиска.
