време за забавление и наслада, то бе изпълнено със зареждането на огромните бъчви или с прибирането на тютюневата реколта. Почувства се странно развълнуван от всичко, което ставаше в момента.
Настигна я едва при оградата, зад която пасяха конете. Измъкваше от джоба си нещо, което много напомняше на сладките на леля й; подаде първо на изключително красива черна кобила, а после и на дорестите й дружки в заграждението.
— Чичо ти разбира от коне — отбеляза той и се облегна на оградата, за да я наблюдава по-добре.
— Всичките са красавци и красавици, особено Клио — съгласи се тя, докато черната кобила заравяше нос в полите й.
Майлс си помисли, че тя ще падне от напречната греда, на която седеше, и като я хвана неволно, я придърпа към себе си. Очите им се срещнаха в момента, когато раменете им се докоснаха, а усмивката, появила се на устните й, мигом изчезна. Отново през лицето й премина сянка и тя се сви, сякаш очакваше да я ударят.
Тази мисъл го накара да се намръщи. И въпреки това не я пусна. Внезапен повей на вятъра залепи една нейна немирна къдрица върху гърдите му, които се виждаха през разтворената отпред риза. Ухаеше по- сладко от цяло поле диви цветя.
— Мислиш ли, че би била щастлива в Мирамер, госпожице Лъвлейс? — попита той нежно. — Или чичо ти ми поставя невъзможна задача?
В отговора й нямаше никакво кокетство:
— Бих могла да опитам.
— И аз съм склонен. — Ръцете му отпуснаха хватката си, а тя отново бръкна в джоба и предложи нови сладки на конете. — Уверявам те, нищо няма да ти липсва. Достатъчно е да ми кажеш дали всичко е по вкуса ти. — Той отново погледна листа. — Следващата точка се отнася до възможността леля ти и Фаръл да идват и да си отиват, когато поискат…
Тя го погледна и развеселените пламъчета в очите й не му убегнаха.
Той смръщи вежди, преди да продължи:
— Предполагам, осигуряват си начин да се уверят доколко си доволна и щастлива. Нямам нищо против да идват, стига да не се бъркат в управлението на плантацията ми.
— Леля ми е дискретна, Уинчестър.
— Майлс — неволно я поправи той, преди да успее да се възпре. Защо, по дяволите, трябваше да го е грижа как го нарича тя? Отново се загледа в споразумението. — Колкото до последната точка — не се съмнявам, че си напълно съгласна.
— А не би ли трябвало?
Той рязко вдигна очи, отново смаян от отговора й.
— Напротив. — Сви широките си рамене, но все пак се почувства леко неудобно от факта, че се налага да обсъждат и този въпрос. Дяволите да го вземат Фаръл! — Предполагах, че се подразбира от само себе си и не е нужно да се споменава в споразумение. Особено ме изненада използваният термин.
— А, терминът…
Той се загледа как тя си играе с конете и изпита силно раздразнение, че не е привлякъл цялото й внимание.
— Защо само за една година? Не се ли подразбира при повечето уговорени женитби, че условията са валидни за цял живот? Защо се набляга на необходимостта да спим в различни легла само в продължение на година?
Тя направо замръзна, а после широко отворените й очи се насочиха към него. Би приел смайването й за искрено, ако не бе убеден, че е взела дейно участие в съставянето на документа. Без съмнение нейното постоянно щастие и неговото закрепостяване към един от корабите на Фаръл зависеха от спазването именно на тази точка. Не че искаше нещо друго. Всъщност тази точка от споразумението напълно го устройваше. Нямаше абсолютно никакво намерение да споделя занапред общо легло с госпожица Теодора Лъвлейс. Нямаше да позволи на никоя жена да го постави на колене за втори път в живота му, възползвайки се от нечуваната и невиждана страст, която успяваше да предизвика у него. Щом се бе забъркал в такива обстоятелства, то една уговорена женитба е точно онова, от което се нуждаеше.
— Всъщност подтекстът сигурно гласи, че по някое време след тази година един от двама ни би могъл да промени решението си.
Тя премигна насреща му с прямота, която го накара да занемее.
Все пак вдигна вежди и подхвана:
— Което, разбира се, е…
— …глупаво.
— Точно така.
И двамата се извърнаха към конете.
— Не се споменават деца — отбеляза той най-накрая, усещайки как лошото настроение отново го завладява, без да разбере защо. — Предполагам, не ти трябват деца, за да се чувстваш щастлива.
— А на теб?
Той помълча малко, а после отговори искрено:
— Май не съм мислил по въпроса. Изглежда не съм готов за такъв вид отговорност.
— А дали пък представите за щастие не се променят с времето? Защо например един ден да не решим, че… Разбира се, не преди да е минала година…
— Да, може би чак тогава…
— И то само заради създаването на деца…
— Естествено.
— Ако се споразумеем, предполагам, че бих могла…
— Да, хубаво е да се опита.
— Веднъж или…
— Или два пъти, според успеха ни.
— Да, разбира се. Не винаги…
— Точно така. Не е изключено да се наложи да опитаме няколко пъти. А и зависи колко деца ще искаме. Ако въобще поискаме деца.
— Прав си. Може и никога да не поискаме.
— Напълно вярно.
Ястреб закръжи над главите им и в продължение на няколко секунди привлече вниманието и на двамата.
— Но ако все пак имаме едно дете — обади се тя накрая, — допускам, че ще искам още. Единственото дете е така самотно, ако няма сестра или брат.
Очевидно потъна в мислите си, защото млъкна, но не преставаше да гали Клио по муцуната. Именно в този миг Майлс осъзна колко много неща иска да знае за нея, но дали някога тя ще бъде склонна да му каже всичко за себе си. Интуицията му говореше, че тя разкрива само онова, което желае да разкрие. Нищо повече. Какви тайни можеше да има такава млада и невинна жена? Изгубен любим, вероятно. Какво друго? Тази мисъл изведнъж го порази. Да не би да е оставила млад мъж в Англия, да е трагично разделена с него заради войната? Млад, горд и благороден мъж, готов да пожертва живота си, за дай осигури всичко, което тя заслужава?
В гърдите му се надигна омраза, когато погледът й се насочи към него. Прекалено многото слънчева светлина, цветя и приказки за деца му размекваха мозъка и разбъркваха мислите, дявол да го вземе. Откъде изникнаха тези представи, по-достойни за някой любовен роман. Ръцете му стиснаха пръта на оградата, а добре оформената му брадичка се вирна по характерния горд начин за представителите на рода Уинчестър. По челюстта му заигра мускулче. Сякаш някой английски младок е в състояние да й осигури повече удобства от него! Та той почти се съгласи да подпише брачно споразумение, за да й гарантира щастие, нали? Дори се впусна в разговор за деца, колкото и нелепо да му се струваше. Ще й даде името си, кръвта на Уинчестър ще тече във вените на децата. Наистина, макар попаднала погрешно в леглото му и дала му девствеността си, тя едва ли имаше основание да се оплаква от онова, което й предстоеше. Можеше само да бъде благодарна за жертвите, които той щеше да направи, за да я задоволи. По дяволите, не бива да се размеква по отношение на нея или да я жали, дори да е оставила любим в Англия, защото бъдещето на
