почака. Никой мъж, независимо колко е изпълнен с решимост или е любопитен, не бе в състояние да разбули тайните на Теодора Лъвлейс за едно утро. Зачуди се дали и цял живот би му стигнал.
— Излиза, че си съвсем подходяща за онова, което съм намислил — заговори той с преднамерено делови тон.
Думите му предизвикаха очакваната реакция — очите й засияха от интерес.
Нещо, свързано с брат й дълбоко я разстройва… Брат, а не любовник, значи, както бе предполагал?
Отхвърли тези мисли и посочи с ръка бюрото.
— Дали ще успееш да въведеш някакъв ред във всичко това? Разбирам, задачата е грандиозна… — Вдигна едно писмо, после друго и им хвърли бегъл поглед. — Става въпрос предимно за делова кореспонденция, но има и няколко покани за сватби от хора, които не познавам… Въобще — за всякакви неща, които изискват отговор. Оформени, с необходимите официални любезности и написани красиво.
— А предполагам, ти не владееш изкуството нито на едното, нито на другото?
Погледна я изпитателно, преди да отбележи:
— Но нещо ми подсказва, че те са сред многобройните ти таланти, Теодора.
Тя се усмихна, а очите й засияха, което изпълни Майлс с невероятен копнеж.
— Мога също така да приложа талантите си към тази камара от документи, Уинчестър. — Резултатът ще е страхотен. Сложи ръце върху счетоводните книги. — Баща ми твърдеше, че имам добра логическа мисъл и разбирам от математика. С удоволствие бих ти го демонстрирала. Обзалагам се: счетоводните ти книги не са отваряни от месеци.
Мъжкото му самолюбие се събуди и го накара да се намръщи.
— Не е минало чак толкова много време.
— Ха! Значи е точно както подозирах. — Само дето не премлясна от удоволствие. — Сметките на баща ми бяха съвсем неразбираеми, когато ми ги повери. Само за два месеца въведох идеален ред. Нищо не те възнаграждава така, както постигането на ред в нещо, Уинчестър. Виждаш нагледно как всичко се оформя. Да направя ли същото и за теб?
За малко да се съгласи. Беше толкова сладка и изкусителна, а усмивката й — чаровна; излъчваше трогателна увереност. Почти беше склонен да й прехвърли воденето на счетоводните книги, както бе постъпил баща й. Несъмнено, щеше да въведе ред сред разбърканите цифри. Ала в процеса на работата неминуемо щеше да разбере, че експедираните товари нагоре по реката към Ричмънд всъщност представляват само малка част от целия му добив. Едно-две посещения в складовете, проверка по нивите и оглед на цялата дейност, която кипеше там, щеше да пробуди безумно интереса й. И да я изпълни със съмнения. А защо да не се досети, че е приключил с почти три-четвърти от работата по товаренето на
— Не — отвърна той рязко, преди да се овладее и да си наложи да се усмихне. — Засега ги остави. Предпочитам първо да се заловиш с кореспонденцията. А после, ако искаш, да въведеш някакъв ред по полиците с книги. Подреди ги по тематика или по азбучен ред на името на автора.
Тя го гледаше изпитателно, сякаш долови желанието му да я отклони.
— Искаш да подредя библиотеката, преди да се заловя със счетоводните книги?
— Да.
Тя огледа заобикалящите ги стени с лавици.
— Но това ще отнеме месеци.
— Ако ти е отегчително…
— Не — прекъсна го тя решително. — Предпочитам да свърша това, вместо да наглеждам кухненския персонал. Там по-скоро ще преча, отколкото да съм от помощ… Не че не ми се стори весело място, така добре закътано в задната част на къщата. Ухае на божествени аромати, толкова е уютно и приветливо в сравнение с… Искам да кажа…
Тя се усети, прехапа устни и се загледа в далечния ъгъл на стаята.
Той се вторачи в нея, преди да отбележи:
— Значи къщата не ти харесва.
Очите й се насочиха към неговите.
— Не съм казала такова нещо.
— Но предпочиташ кухненското помещение.
— Да. Мястото кипи от дейност… живот. Усещаш го във въздуха. Отворените прозорци пропускат слънчевата светлина и лекия бриз. Била съм там едва няколко пъти, разбира се, но дори и тогава котета и кутрета играеха по пода, деца тичаха наоколо и взимаха от храната, която не бе редно да пипат и с това разстройваха готвачките.
Изпита странно стягане в гърдите.
— Искаш да имаш деца, така ли?
Тя премигна насреща му, а устата й се отвори и затвори три пъти, преди да пророни:
— Не съм… казала, че…
— Предпочиташ котета и кутрета да си играят из къщата, така ли?
— С няколко би било доста весело. Като се изключи тази стая, къщата изглежда много голяма, но и много празна. Доста е тъжно. Все едно призраци бродят по коридорите нощем.
Никога не бе мислил за къщата си по този начин, макар от време на време да имаше чувството, че направо вижда движението на сенките. Изчака да се породи недоволство или съпротива към идеята й, но това не се случи. Така че попита:
— Какво друго би искала, Теодора?
— Да отворя всичките тези заключени стаи. Има ли някаква причина, поради която къщата е затворена така?
Той сви рамене.
— В някои от стаите не съм стъпвал с години. Не ми е необходимо чак толкова много пространство, а и рядко каним гости. Джили предпочита неизползваните стаи да са заключени. — Изострянето на погледа й го накара да добави: — Така е по-лесно за чистене, предполагам. Но като господарка на Мирамер ти имаш достъп до всеки сантиметър от къщата и земята.
— Добре. Тогава ще разтворя всички прозорци, за да оставя вятърът да проветри къщата. Искам да сложа свежи цветя във всички помещения. И ще наредя всички да пият лимонада и чай на източната веранда точно в четири следобед, когато там е сенчесто и хладно.
— Всички?
— Да. И прислужници, и роби. — Погледна го и присви очи. — И ти също, Уинчестър.
— През живота си не съм пил чай нито в четири следобед, нито по друго време.
— Тогава не знаеш от какво удоволствие се лишаваш.
— Явно.
Погледите им се срещнаха и останаха приковани един в друг в продължение на няколко мълчаливи мига. Прямотата с която правеше предложенията си му харесваше. Освен това не бе поискала кой знае какво. Наистина, така си е. Нямаше желание да й откаже и затова изпита огромно съмнение дали ще бъде в състояние изобщо да отказва на Теодора каквото и да било. Някаква странна топлина обля сърцето му.
— Чудесно — съгласи се той.
Очите й се разшириха.
— Чудесно? Значи ли, че приемаш всичко?
Той сви рамене и се зачуди защо му се прииска да се ухили, сякаш той е победителят, а не тя. Явно нейният чар му бе въздействал силно и именно това предизвика шеговито-дразнещите нотки в тона му:
— Да, съгласен съм с всичко. Не би ли искала и нова шапка, докато съм в такова добро настроение, между другото? Или няколко копринени рокли и пантофки…
Тя мигом застина.
— Значи не одобряваш дрехите ми?
Без да се замисля, той излезе иззад бюрото и направи две крачки към нея.
— Не. Нищо подобно… — Понечи да хване ръката й, но се спря. Удари с юмрук бедрото си и се постара
