Ястреба и гълъбицата

— Няма да имам проблеми с него. Да се надяваме, че Кокбърн ще го прати да патрулира по Елизабет, докато натоварим всичко. Не бива да ни отнеме повече от месец. Как се справят хората?

Уотс направи знак с глава към барките.

— Тез със сигурност ще ги държат заети, господине.

— Ами кораба?

— Както наредихте, господине, обковахме с мед корпуса и направихме нови платна. Ще е най-бързият по тез води.

— Трябва да е по-бърз от всеки английски или американски плавателен съд наоколо. Как са оръдията?

— И двайсте са в изправност, господине.

Синеокият бивш английски морски офицер, по-късно станал дезертьор, контрабандист и вечно жаден за приключения авантюрист, притежаваше забележително спокоен нрав и рядко повишаваше глас. Малко в поведението му подсказваше, че веднага, след като дезертира преди седем години, той се превърна в страшилище за английските кораби по водите край Халифакс. Предприе последната си опасна авантюра преди две години. Тогава, при схватка с английски военен съд, едва не го заловиха — корабът на Уотс бе подпален, а екипажът му — затворен, измъчван и екзекутиран. Той самият се отърва от плен, като се скри в горящите останки и скочи оттам в последния възможен момент. По-късно го спаси американска фрегата и го докара в Балтимор.

Англичаните предложиха тридесет хиляди долара награда за всеки заловен кораб, ако се окажеше, че Уотс е на борда му. До този момент издирването им обаче не бе дало никакъв резултат.

Докато търсеше екипаж, който да качи на Левитан, само преди година Майлс откри Уотс в пристанищна кръчма, прочула се като свърталище на най-големите негодници в Норфолк. Уотс, без пукната пара, гладен и разярен като боен петел, бе точно човекът, нужен на Майлс. Срещу службата на командир и надзирател при товаренето на Левитан Уотс се закле във вярност към Майлс и събра екипаж от безразсъдни смелчаци.

— Ето го — обади се Уинчестър и посочи към тъмнината, — чувам как наближава.

Уотс остана неподвижен, после поклати глава.

— Току-що пуснаха голямата лодка на кораба във водата. Чуваш ли греблата? — Майлс направи пауза. — Винаги можеш да усетиш един кораб, преди да го видиш, Уотс. Но, по дяволите, знаеш го отлично.

— Така е, господине. То е като с жените.

Майлс стрелна Уотс с поглед. Наистина бе така, но само преди три седмици Майлс не би се съгласил. Щеше да приеме приказките на англичанина за нелепости, ако сам не бе изпитал инстинктивното, необяснимо с нищо напрежение и изострянето на всички си сетива, което го обземаше мигове преди Теди да влезе в някой стая.

— Вече я виждам, господине. Ами ако има петнайсетина души на борда, въоръжени и готови да ни нападнат? Ако е капан?

— Не е никакъв капан. Имаме споразумение.

— Но той е ветеран от Трафалгар. Служил е под командването на Нелсън. Няма предателска жилка у себе си. Истински патриот е.

— И е забележително алчен. Бързо напредват. Чуй само как загребват веслата. А и лодката не е натоварена. Обзалагам се, че води само един-двама от своите хора. Най-доверените, предполагам. Дръпни се от светлината, Уотс. Аз ще говоря с него.

Като придърпа шапката напред, за да засенчи лицето си, Майлс намали светлината на фенера и спокойно изчака капитан Осгуд от английската фрегата Леопард.

След по-малко от двадесет минути лодката на капитан Осгуд се върна при кораба си, като влачеше след себе си добре натоварена барка. Докато хората на Осгуд се нахвърляха върху храната и тютюна, а самият капитан се канеше да се наслади на първата глътка ямайски ром и на дебелата пура в каютата си, Майлс се увери, че барките му продължават безпрепятствено по река Джеймс, за да поемат по водите на Елизабет, където Левитан бе пуснал котва. Плаването им обратно мина пред очите на всички от борда на Леопард без инциденти.

Съботното утро беше весело, с необичайно чисто небе и никакъв повей от вятър, който да раздвижи стелещата се мараня. Независимо от това неколкостотин аристократични плантатори от целия район Глочестър се надигнаха от леглата още на зазоряване, навлякоха колосаните си официални дрехи, качиха се в лъснатите карети и се отправиха към Дяволската нива с натъпкани кесии и с нескрито вълнение. Нямаше да бъде обикновено надбягване — състезание между дузина или повече коне в няколко тура, за да се елиминират по-бавните. Днес щяха да бягат само два коня, с двама ездачи — и двамата джентълмени, известни, че не щадят нито грижи, нито средства, за да подобрят породите на, и без това елитните си коне. Щеше да има едно единствено надбягване: трикратната обиколка на дългата километър писта. Истинско изпитание за бързината на конете. Можеше да се залага само на единия или на другия.

Дяволската нива не бе като обикновените писти. За разлика от повечето, които представляваха тесни, прави пътеки с дължина около триста метра, Дяволската нива бе кръгла писта, дълга километър, а в близост до нея се намираха заграждения, където зрителите имаха възможност да огледат конете преди състезанието, за да направят залозите си.

Специално този ден прислужници с ливреи поднасяха охладени напитки и закуски под сянката на елегантната брезентова тента на червени и бели райета. Малко встрани четирима музиканти свиреха в сянката на огромната секвоя.

— Това е дело на Рейнолдс — обясни леля Едуина на Теди, като посочи с глава към цигуларите, тентата, закуските, каретите и елегантно облечените дами с придружителите им. — Само Джул Рейнолдс е способен да намери достатъчно шампанско по време на блокада.

— Колко мило от негова страна — отбеляза Теди, слизайки от каретата, а минаващата в момента край нея двуколка едва не я бутна.

Зад гърба й леля Едуина с пухтене и сумтене се измъкна от купето, спря до Теди и отвори чадърче.

— Съпругът ти очевидно не смята, че такива неща са нужни.

Теди неволно се стегна. Разтвори копринения си чадър, за да се предпази от силното слънце, без да вдигне поглед изпод окичената с пера и панделки шапка.

— Джул Рейнолдс обича да се показва. За Уинчестър това не е характерно.

— Напълно съм съгласна. Но трябва да признаеш, че Рейнолдс прави нещата по-весели. Ако зависеше от Уинчестър, всички щяхме да бъдем оставени да се пържим на слънцето, без да има къде да се настаним, да не говорим за каретите и двуколките.

— Не съм съгласна, лельо Едуина. — Теди вирна брадичка. — Уинчестър щеше да нареди да се погрижат за твоите коне.

— Като типичен жител на Вирджиния — изсумтя леля Едуина и на лицето й се появи сладка усмивка, докато кимаше за поздрав на минаваща край тях позната. — За да разбереш колко мъжете в този район държат на конете си, Теодора, имай предвид, че вместо да извървят петте километра до черквата пеш, предпочитат да ходят десет до пасището и да пристигнат за службата, яздейки. — Хвана Теди под ръка и я подкани: — Хайде. Май надушвам шампанско. Ако ще да е само заради това, но ще заложа на Рейнолдс. А ти, мила моя?

— Ще реша, когато видя конете.

Това обаче не се оказа толкова лесна работа, защото около всяко от загражденията се бяха струпали много зяпачи. Повечето — мъже с цилиндри и сака с подплънки на раменете — пречеха на Теди да надникне между тях или над главите им.

— Такова нещо никога не може да се види в Нюмаркет — обяви леля Едуина с писклив глас, с което привлече недоволните погледи на неколцина, застанали на пътя им, мъже.

Леля Едуина изглеждаше твърдо решена да използва чадъра и лактите си, за да си пробие път. Разбута не една и две групички залагащи. Чуваха се такива баснословни суми, че Теди си помисли: единствено конните надбягвания са причина за икономическия разцвет на Тайдуотър и за луксозните мебели във всички грандиозни имения наоколо. Тези мъже залагаха цели състояния с лекота, равна го на безгрижието, с което