Погледна нагоре и извади тънкото томче от полицата.
— Сонетите ли?
— Точно така. Сонетите. — Взе книгата от ръката му и отново го дари с усмивка. — Да, точно тази. Благодаря ти.
Нещо му се стори доста странно. Може би внезапната готовност, с която раздаваше усмивките си. Не че не остана очарован от тях и не копнееше да получи нови, но инстинктивно долови, че зад дружелюбния си приветлив маниер тя всъщност прикрива нещо. Представа нямаше какво е и какво общо има с труда по морска тактика. Остави книгата за маневрите върху бюрото. Не му убягна как под гъстите си мигли тя определено проследи къде я слага. Изпълни се с подозрения, но си наложи да заговори непринудено.
— Предполагам, търсиш с какво да се заловиш? — подхвана той и кимна към притиснатата до гърдите й книга.
Тя сви рамене.
— Търсех подходящо четиво, което да отнеса в голямата сенчеста беседка край поточето към северното пасбище.
— Знам мястото.
Веждите й трепнаха.
— Често ли ходиш там?
Изведнъж го обзе чувството, че е навлязъл в забранена територия, в прекрасно място, което е нейно и само нейно, независимо, че всичко наоколо му принадлежи.
— Рядко — отвърна той.
Лицето й засия.
— Прекрасно е. Така сенчесто и хладно. Там човек се чувства напълно уединен.
Остана потресен от думите й. Знаеше по какви причини той търси усамотение. Но защо тази невинна млада жена се стреми към същото? Повечето представителки на нейния пол ненавиждат да са сами.
Насочи вниманието си към натрупаните книжа върху бюрото. Значи на нея й допада спокойствието и уединението. Какво странно има в това? И защо всичко свързано с нея му се струва така дяволски интригуващо и толкова го привлича, особено уханието й тази сутрин, сякаш е огромен летен букет? Ако продължава така, нищо няма да постигне, а нали искаше да й намери занимание, така че тя да не разполага с много свободно време да седи в сенчести беседки или да блуждае из плантацията му.
— Вероятно си забелязала колко писма и документи съм натрупал.
— Мъжете не обичат редовно да водят кореспонденцията.
Изгледа я проницателно.
Вдигнатите й вежди и широко отворените й очи с невинен израз само засилиха впечатлението му от искреността на казаното.
— Направо ненавиждат подобни занимания. Обикновено, писмата трябва да са пълни с прекалено много любезности и разни други излишни неща, да не говорим за необходимостта от красив почерк…
Тя хвърли поглед към бюрото, отрупано с небрежно изписани бележки и отново изви вежди нагоре.
Майлс потисна желанието си да грабне листа, в който тя се взираше в момента и се почувства като ученик, извикан да дава обяснение пред директора. Търпението не бе от характерните му черти и небрежният му почерк го издаваше. Но никога не бе изпитвал и най-малка потребност да се чувства неудобно от това, за Бога. И в никакъв случай не възнамеряваше да започне да го прави сега.
— И баща ми — като теб, предполагам — ненавиждаше да се занимава с тази част от работата си — продължи тя, вдигайки отново очи към неговите.
— И явно е затънал в бумащина.
— Напротив. Прехвърли ми воденето на кореспонденцията, както и на счетоводните книги.
Майлс се почувства някак странно поставен на място. Трябваше да се досети. Такава умна жена, естествено, ще участва в семейните дела. Идеята тутакси му допадна, а и изпитваше безкрайно любопитство към живота й в Англия.
— Баща ти с търговия ли се занимаваше?
Брадичката й се вирна поне пет сантиметра нагоре, а в очите й проблесна горделиво пламъче.
— Не, той бе определено от хората с идеали и страхотно амбициозен. Притежаваше книжарница в сърцето на Лондон. Малко магазинче, сгушено в тясна тъмна уличка, но се радваше на изключителен успех, особено сред учените и истинските ценители на книги.
— Разшири ли начинанието си?
— Не. Изпрати ме да се образовам. — Очевидно бе показал учудването си, защото брадичката й се вирна още повече, а страните й се обляха в руменина. — В частно училище — добави тя припряно. — Ръководеше го един от клиентите на баща ми. Там, разбира се, не приемаха момичета, но баща ми и директора се споразумяха. Бяха същевременно и близки приятели. И двамата с доста прогресивно мислене.
— Явно. А ти как се справи?
— Преоблякох се като момче и пътувах всеки ден от Лондон до училището. Не беше възможно да живея сред останалите ученици, нали?
Майлс едва се въздържа да не плъзне поглед към заоблените й гърди. В момента му бе трудно да си представи, че тази жена някога е била дете с плоски гърди и тесни бедра.
Не дочака коментара му.
— Според мен останалите питомци така и никога не се досетиха, а учих там доста години, дълго след като… Искам да кажа, след като различията помежду ни вече трудно можеха да бъдат прикрити.
Погледът й рязко се отклони от очите му и тя силно се изчерви.
Съзряването вероятно е настъпило при нея със силата на лятна буря. И въпреки това, докато нейните връстнички са бъбрили за рокли и за настъпващите в телата им промени, Теодора е проклинала съдбата си и плътно се е пристягала с бинтове, за да прикрие женствеността си, та да успее да продължи образованието си.
Обзе го непреодолимо желание да я вземе в прегръдките си. Като стисна здраво ръба на бюрото, той успя да прогони подобна мисъл.
— Могла си да намериш работа като високо платена гувернантка. А вместо това си предпочела да работиш редом с баща си, както би постъпил негов син.
— Нуждаеше се от мен — отвърна тя простичко.
— Нямаш братя, които да се занимават със семейния бизнес, така ли?
— Един. — Тя се приближи към прозореца и се загледа в далечината, където водите на реката проблясваха отвъд възвишението. — Работеше в каменовъглените мини. Това бе единствено достъпното за него, макар да обожаваше морето. Роди се с някакво мозъчно увреждане. Според единодушното мнение на лекарите било в резултат на трудното раждане.
Като я наблюдаваше, Майлс някак интуитивно долови, че не умствената недостатъчност на брат й е причина за появилата се по лицето й тъга.
— В Англия, ли е?
Тя видимо се поколеба, после вдигна ръка и докосна стъклото на прозореца.
— При англичаните е.
Трудно доловимата, старателно прикрита меланхолия в тона й накара Майлс изведнъж да си даде сметка колко погрешно я е възприемал, когато за пръв път я съзря в залата на Мирамер преди близо три седмици. Тогава сметна въздържания й непринуден маниер за прикритие на сложни кроежи и коварно сърце. През онзи ден въобще не бе в състояние да си представи каква жизненост притежава тя, нито да приеме за естествена невинността й, макар никоя жена да не би могла да я имитира. Ако се бе позамислил, щеше да прозре зад хладното й държане нещо различно. Но той прекалено много бързаше да я постави сред всички красиви, но коварни жени, които познаваше. Очевидно бе допуснал сериозна грешка спрямо нея.
Загледа се в сияйния й профил и мрачно се запита кой ли от тях двамата таи повече тайни. В момента бе готов да се обзаложи срещу най-добрите коне от конюшнята си, че е тя. Внезапно и съвършено ненадейно, като гореща вълна, го заля прилив на любопитство, потребност да узнае, да проумее, да задържи и докрай да разбере тази жена. Вероятно още по-обезпокояващо бе желанието му да повдигне воала на тайнственост, който я обгръщаше, и да разсее меланхолията й. Но всичко това явно трябваше да
