всъщност го правеше крайно уязвим. Осъзна грешката си секунда по-късно.
С дрезгав вик самозванецът перна Див вятър по врата с камшика си. Жребецът мигом се изправи на задните си крака и при това движение изскубна юздите от ръцете на Майлс. Докато риташе с предните си крака във въздуха, юздите на самозванеца се изплъзнаха от ръката на Майлс, насочил вниманието си да се задържи върху гърба на собствения си кон. Все пак успя да сграбчи ръката на самозванеца, точно когато онзи се готвеше отново да нанесе камшичен удар по врата на Див вятър.
С рязко дръпване на ръката Майлс за малко да измъкне другия от седлото. Успя плътно да го притисне към себе си. Но нещо го скова по напълно необясними причини, а хватката му се поотхлаби. Сякаш усетил моментното си превъзходство, със светкавично движение беглецът заби лакът в ребрата му и отново размаха във въздуха камшика. Върхът му лизна Майлс по лявата буза, където остави резка. Подобно на вода, която се изплъзва от пръстите, самозванецът не само се освободи от хватката му, но и успя някак да се задържи върху седлото. Двамата с коня потънаха в тъмнината на гъсталака.
Майлс отчаяно се опитваше да хване юздите на Див вятър, който — превъзбуден — пак се изправи на задни крака и хвърли ездача от гърба си. Озовал се върху земята, Майлс със смайване видя как жребецът се понася след бегълците с вирната опашка и вдигната глава — за втори път днес ни най-малко не приличаше на претърпял поражение.
Скачайки на крака с яростна ругатня, проследи с поглед потъването на самозванеца в гъсталака. Див вятър прояви достатъчно здрав разум или поне така му се искаше на Майлс да смята, за да не го последва. С гордо изправена глава той се върна при господаря си.
— Какво, по дяволите става! — не се въздържа Майлс, сграбчи юздите и яхна коня. — По дяволите! По дяволите! По дяволите!
Побеснял, насочи Див вятър към мястото, където непознатият бе изчезнал, твърдо решен да преследва врага си и в ада, ако трябва. Именно тогава чу приглушен тропот на конски копита по главния път.
Стисна зъби.
— Господи!
Не беше самотен конник. Определено се приближаваше повече от един кон. Явно ставаше въпрос за цял взвод, а кой стоеше сред тревата на открито, като при това корабът на Кокбърн бе хвърлил котва на не повече от неколкостотин метра. Войниците не биха си дали труда да му задават никакви въпроси, ако го сварят тук.
Изглежда съдбата твърдо бе решила по един или друг начин да го предаде в ръцете на Фаръл.
Изпита горчиво раздразнение. Бързо прецени възможностите. Колкото и да вярваше в способностите на Див вятър, с известна тревога се запита колко ли сили са оставали на клетото животно след днешното надбягване и състоялата се току-що не твърде спокойна среща със самозванеца. Не му се струваше благоразумно да се впусне в бягство по открития път пред конния взвод, особено като си спомни за прелитащите край него куршуми само преди няколко седмици. За миг му хрумна да потърси укритие в гъсталака, но нещо и в този вариант не му хареса. Явно, самозванецът съумява да прояви много по-голямо търпение от него. Представи си го как се укрива с часове, без да предприеме нищо, докато войниците претърсват района. Той не би съумял да направи същото. Съществуваше вероятността войниците да го последват в гъсталака, а той не възнамеряваше засега да ги насочва по следите на самозванеца.
Съобрази нещо и дръпна юздите на Див вятър, за да го насочи наляво, към брега. Това, безспорно, бе най-неочакваната посока, защото предполагаше отлично познаване на терена. Преследвачите не биха се сетили да последват никого натам. Точно както не би им хрумнало, че някой се крие в гъсталака и тихо чака възможността да се измъкне.
Корабът на Кокбърн все още се поклащаше, закотвен в залива, когато Майлс изкачи дюната и се спусна към бреговата ивица. Отново обхванат от гняв, насочи жребеца на юг. Едва когато се убеди, че никой не го следи, свърна към Мирамер.
Теди се взираше напрегнато в тъмнината на заобикалящия я гъсталак, не смеейки да диша. Слушаше тропота от конете на войниците, а сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Стискаше здраво юздите на Клио с разтреперани ръце и дланите й под кожените ръкавици се потяха. Пот на тънки струйки се стичаше и по челото, и по шията й. Раздразнено се опита да прогони бръмналите наоколо комари.
Напрегна слух — чу конете на войниците да се отдалечават на юг. Най-вероятно веднага щяха да се върнат в този район, щом съзрат кораба на Кокбърн. А нямаше начин да не го видят. Теди прецени, че разполага със съвсем кратко време да се измъкне.
Въздъхна дълбоко, прехапа устни и си наложи да възпре напиращите в очите й сълзи.
— Успокой се — заповяда си тя тихо. Пое дълбоко дъх за да прогони напрежението от тялото си, паниката от сърцето си и ужаса от ума си. — Мисли ясно!
Трудна задача, особено като се има предвид, че за малко не бе заловена. От тайнствения Нощен ястреб.
По тялото й пробягаха тръпки, но после я обзе такова раздразнение, че от устните й неволно се отрони вопъл. Какво ще предприеме Кокбърн, ако не се срещне с него тази вечер? Какво ще стане с Уил?
Трябва да намери начин да сигнализира на Кокбърн. Как да мисли за собствената си кожа в момента, когато животът на Уил изцяло зависи от милостта на Кокбърн?
Сръчно изведе Клио от храсталака и я насочи към дигата. Вятърът продължаваше да свири леко във високите треви; по небето се носеха облаци. Не виждаше никакви признаци за присъствието нито на Нощния ястреб, нито на войниците. Засега.
Несъзнателно затаила дъх, напредваше и чак на върха на дюната дръпна юздите на Клио, за да я спре. Едва сега въздъхна с облекчение. Корабът на Кокбърн продължаваше да стои на котва на неколкостотин метра от брега. С треперещи ръце освободи фенера от седлото и го запали. Бавно го разклати наляво- надясно, направи пауза и отново го разклати — това бе знакът за отмяна на срещата.
Само след миг от кораба дадоха ответен сигнал.
След две нощи ще опита отново да осъществи среща на това място. Прехапа пак устни, за да превъзмогне обзелото я отчаяние. В продължение на няколко минути гледаше как се вдигат платната на
Преглъщайки надигналата се в гърлото й буца, насочи Клио на юг и заби пети в хълбоците й. Под копитата на кобилата се вдигна облак пясък. Вятърът изсушаваше стичащите се по бузите на Теди сълзи.
Два дни. Подсмъркна и се постара да си вдъхне увереност. Логиката диктуваше, че Нощния ястреб ще дебне за срещата й след седмица, а не след два дни. Няма значение. Нали му избяга два пъти? Пак ще успее. Дори ако се наложи да раздава още ритници по глезените или коленете му и да размахва камшика, за да го накара да се махне. Тази нощ й попречи, но проклета да е, ако допусне това отново да се случи.
След по-малко от половин час Теди дръпна резето на конюшнята на Мирамер и въведе спокойната Клио в слабо осветеното помещение. Направи две крачки и замръзна, а сърцето й се сви при вида на мъжкия силует на по-малко от метър от нея.
— Господи, Саймън… — сепнато прошепна тя, като се стараеше да прикрие треперенето в гласа си.
Опитваше се да не се върти неспокойно в набързо навлечената през главата рокля, чиито най-горни пет копченца не бяха закопчани. Слава Богу, че остави пелерината и шапката до вратата на конюшнята. В сегашното си състояние не би успяла да измисли никакво приемливо обяснение за странните дрехи.
Стройният коняр излезе от дълбоките сенки и застана под оскъдната светлина на фенера. Беше усмихнат, а поведението му — дружелюбно както винаги, но Теди не можеше да се отърси от чувството, че е човек, който не пропуска да забележи всичко.
— Госпожо — поздрави той с напевна интонация.
Поклони се леко и пъхна палци под тирантите си. Нещо в поведението му я накара да обясни появата си. Преглътна и направи неопределен жест към вратата.
— Не… Не ми се спеше. Затова отидох да… пояздя. — Отново преглътна, а мълчанието му я притесни.
