Гледаше я под вдигнатите си вежди, сякаш очакваш да получи нещо, което тя отказва да му даде.
Уинчестър простенваше при всеки удар, стоварен отгоре му, а Кокбърн не откъсваше очи от нея.
Тя едва дишаше, но успя да запази тона си равен и безстрастен. Струваше й, разбира се, неимоверни усилия да не издаде тревогата си.
— Ще позволиш да го убият ли? — попита тя.
— Може би така е редно да постъпя.
Сърцето на Теди се смрази.
— Ще имаш по-голяма полза, ако го оставиш жив — насили се да отбележи тя. Надяваше се Кокбърн да не долавя потреперването на гласа й. Знаеше колко небрежно и нехайно той се разпорежда със смъртта. — Виж, и трима са малко да го удържат.
Червените устни на Кокбърн се извиха в злорада усмивка, погледът му с подновен интерес се насочи към Уинчестър. Стомахът на Теди се сви.
— Наистина — съгласи се Кокбърн, — възхитителен екземпляр. Изпълнен е с брутална сила. И има невероятна мускулатура, трябва да призная.
— Знае доста неща — вметна Теди забързано. — А много от тях ще ти бъдат полезни.
— Вероятно е така. А да ги изкопча от него, ще бъде истинско изпитание за волята и на двама ни. Не намираш ли? Как смяташ: колко дълго мъж като него ще издържи на мъчения?
Надяваше се да е достатъчно дълго, за да има възможност да го спаси. Беше оцелял в пустинята на Триполи все пак, нали?
— Мъртъв няма да има никаква стойност за теб.
— Абсолютно вярно. Но възмездието понякога приема странни форми, Теди. Като го убия, наистина ще се лиша от цялата му информация, но затова пък честта ми, която той искаше да потъпче, ще бъде отмъстена. — Кокбърн вдигна ръка и хвърли поглед към моряците си. — Достатъчно. Отведете го в лодката. Моя прекрасна Теодора, и ти идваш с мен.
Глава 18
Хвърлиха го в пълния със застояла вода корабен трюм. Падна, потапяйки лице във вонящата смрад. Опита се да се надигне с вик, но мръсният парцал, вързан през устата му, както и грубите въжета около пристегнатите на гърба китки, му пречеха. Веригата с топуз на глезените му позволяваше да прави съвсем малки крачки. Металната топка, без съмнение, ще го завлече на морското дъно като камък. При първия каприз на Кокбърн. Вече би бил там, ако англичанинът не желаеше нещо от него.
Изправи се на крака; очите му се опитаха да различат нещо в пълната тъмнина. Никаква светлина или въздух не нахлуваха през капака на три метра над главата му. Пристъпи, спъна се в нещо и падна на колене — водата се плисна по бедрата му. Солта жареше оголената му, наранена от юмруците на моряците, плът.
Отново се надигна, но залитна и се облегна на стената. Притвори очи, за да овладее болката, която пронизваше ребрата му при всяко вдишване. Пот се лееше по лицето и гърдите му. Усети вкуса й, примесен с кръв, по напуканите си устни, но го докосна и един едва доловим аромат на люляк.
С цялата си воля прогони всички мисли от съзнанието си. Концентрира се, за да се прибере в себе си…
Знаеше, че дълбоко у всеки мъж — отвъд всекидневното, отвъд въображението — има едно скрито място. Знаеше го, защото в пустинята, след бягството от двореца на бея, го бе открил за себе си. Беше заровено под много пластове. Лично за него то представляваше нещо, граничещо с лудостта. Преди осем години то обаче се оказа единственото място, където успя да намери утеха. Нужни му бяха цели осем години, за да изпълзи оттам, но фактът, че навремето го намери, му помогна да остане жив, докато прекосяваше тридесетте километра огнени пясъци. Онзи ад бе по-различен от сегашния. Слънцето изгаряше всеки сантиметър от кожата му; липсата на опиума го изяждаше отвътре и едва не помрачи безвъзвратно разсъдъка му.
Знаеше, че в това място на съзнанието си може да открие убежище от най-ужасния пъкъл. Там не съществува гняв, чувства, склонност към размисъл или спомени. Единствено там щеше да изпита облекчение.
Но тази вечер мислите, спомените, образите го нападаха отвсякъде и не му даваха нито миг почивка, никаква възможност да се оттегли в себе си. Разбираше защо. Сега нещата бяха различни от станалото в Триполи. Тогава болката заличаваше яда. Тук го покриваше червена пелена — гневът, прераснал в яростна буря, помиташе всичко останало. Поглъщаше го всецяло, парализираше всяко негово вдишване. Сковаваше го както веригите, с които бе вързан. В сравнение с тези мъки физическата болка му се струваше несъществена.
И така си беше. Нищо от изживяното в Триполи не можеше да се сравни с онова, което Теди му причини.
Преди хората на Кокбърн да го хвърлят на дъното на лодката, видя как тя яхна Клио. За секунда потъна в мъглата с разветите си от вятъра коси, следвана от Див вятър.
Дори сега, независимо от всичко, продължаваше да усеща прелестните й форми, опрени в тялото му, докато прокарваше ножа по брадичката му. Не успяваше да прогони от съзнанието си и картината под светлината на фенера: стои със забулено от разпуснатите коси лице, а тялото й предизвикателно е опънало панталоните и ризата.
В момента, когато Майлс свали пелерината й, изпита непреодолимото желание да я защити от всички тези мъже.
Но за целта тя разполагаше с онзи петел Кокбърн. Нейният съзаклятник. Ако изобщо е някакъв мъж, без съмнение изисква от нея много повече от информация. С какви ли ласки е дарявала наперения английски адмирал, докато Майлс е оставал в леглото си поради криворазбрано чувство за дълг и чест? Определено бе девствена и невинна, когато легна с нея за първи път, но от тогава…
Малко ли целомъдрени навремето момичета с охота разтварят крака, след като са се лишили от девствеността си, без сянка от предишната си свенливост, като въобще не мислят за мъжа или за последствията.
Защо и неговата съпруга да не е постъпила по същия начин? В края на краищата тя се показа доста страстна този следобед — дърпаше го към гърдите си и го привличаше дълбоко между стройните си бедра.
Червената пелена на гнева потули тънкото гласче в съзнанието му, което нашепваше, че това не е възможно.
Изпита режеща болка от впиването на въжетата в китките, когато се напъна да се освободи, Мускулите му се изопнаха до крайност. Гърдите му щяха да се пръснат от бесен гняв, от яростно раздразнение, от горко унижение и най-вече от самопрезрение. Всичко това се сбра в едно и като рана запулсира на гърдите му. Трябваше да го убие, когато имаше тази възможност, а не просто да одраска кожата му. Трябваше да забие онова острие дълбоко, защото — когато се измъкне от тук — ще я накара да съжалява, че не го е сторила.
Още преди Клио да спре пред конюшнята на Мирамер, Теди се плъзна от гърба й. Вратата се отвори под удара на юмрука й и стресна конете в яслите. Забърза към задната стаичка, точно когато Саймън изскочи от там.
— Чакаш го — отбеляза тя, а гърдите й се надигаха забързано от отчаяние.
— И двамцата ви чакам, госпойце Теди.
Сърцето й се сви. Саймън е знаел, че тя е самозванката, но не бе я издал дори пред Уинчестър.
— О, Саймън, защо не ми каза. Ако знаех, че Уинчестър е Нощния ястреб…
— Аз съм предан, госпойце Теди — и към вас и към господаря. Винаги съм бил. Освен това не ми е работа да разправям тайната ви. Тя си е ваша; сама щяхте да му я кажете, когато му дойде времето.
— О, Саймън. — Затвори очи. — Аз… Аз направих нещо ужасно. Мислех си, че ще го надхитря.
— Почти успяхте, госпойце Теди. Все някой някога трябваше да го направи. Радвам се, че сте вие.
— Спри… — Сложи ръце на раменете му. — Моля те, вслушай ме.
