щеше да я застигне.
Ето! Сграбчи пелерината й и я стисна здраво. Тъканта се опъна, раздра се. Теди се дръпна рязко и в ръката на Уинчестър остана само парче плат. Незабавно се устреми към нея, но с невероятна ловкост тя се метна върху гърба на Див Вятър. Гневният вик на Уинчестър го стресна — жребецът се вдигна на задните си крака и започна да рита с предните във въздуха. Ужасена, Теди направи всичко възможно да се задържи на гърба му. Оказа се почти невъзможно да хване юздите. Прилепи се към врата на животното. Именно в този момент осъзна какво е направил Уинчестър: с едно последно усилие се бе хвърлил към коня и сега, хванал седлото, напредваше сантиметър след сантиметър по гърба на Див вятър; докато краката му се влачеха по земята сред препускащите тежки копита, се готвеше да се метне на седлото зад нея.
Без да мисли за собствената си безопасност, тя се наведе още по-напред по врата на Див вятър и протегна ръка в опит да достигне подмятащите се между предните му крака юзди. Жребецът препускаше по пътеката с всички сили и не чуваше нито заповедите на господаря си, нито нашепваните в ухото му молби на Теди. Между прилепналите му уши Теди виждаше Клио, галопираща точно пред тях — развятата й опашка въздействаше неустоимо на Див вятър. С тежестта на двама ездачи върху гърба му, конят никога нямаше да догони енергичната Клио, независимо от усилията си.
С натежало сърце Теди си даде сметка, че жребецът ще я следва неотклонно. А кобилата препускаше по пътя, който само след триста метра щеше да ги отведе право при хората на Кокбърн, стаени в засада.
Действителността се стовари върху Теди със силата на приливна вълна. Щеше да предаде Уинчестър в ръцете на Кокбърн!
Стисна зъби, отчаяно се протегна през врата на жребеца и изпъна пръсти. Юздите се удряха в ръката й, но замъглените й от сълзи очи й пречеха да вижда добре, за да ги хване. Сподави едно изхлипване и се опита да потуши отчаянието, обземащо я все по-силно и по-силно с всяка нова стъпка на препускащия кон.
Не, невъзможно е все още да се предаде.
Пътеката я изведе от гъсталака на откритото пространство. Изведнъж Див вятър сви надясно и се спусна надолу да дюната. Теди политна напред и едва не се изсипа под копитата му — само грубото дръпване на Уинчестър я спаси.
Беше силен и як като дъб. Дъхът му, опарил ухото й, бе така топъл…
При допира му нещо в нея се разби невъзвратимо. Обзе я безпомощност — никога досега не бе изпитвала такова чувство. Оставаше й едно едничко нещо: да се притиска към врата на Див вятър и горещо да се моли хората на Кокбърн да не успеят да спрат Клио. Отчаяние разтърси душата й. През шума в ушите си долови изстрел, после втори — точно пред тях.
Но Див вятър само ускори крачка. Препускаше по самия морски бряг и ги обливаше с пръски солена вода.
— Какво, по дяволите, е това? — изръмжа Уинчестър и замръзна зад гърба й.
Без да поглежда, Теди знаеше какво ги очаква.
— Господи!
Пред тях гръмна пушка. Конят залитна и почти падна върху пясъка. Преди Теди да успее да се плъзне от гърба му, ги заобиколиха дузина моряци с извадени саби, ножове и пистолети. Дръпнаха я и грубо я бутнаха настрана — тя се стовари на колене до мъжете, които държаха юздите на Клио. Зад гърба си чу шум от ръкопашен бой, придружен от кръвожадните подмятания на моряците и странното мълчание на Уинчестър. Теди се изправи и рязко се обърна, но викът замръзна на устните й — нечия ръка я сграбчи за рамото. Застина.
— Дръжте го здраво — изкънтя гласът на Кокбърн. — Доведете го насам и запалете фенера. Искам да видя плячката си.
Някой вдигна фенер. Под оскъдната светлина се видя как двама моряци се приближават, здраво хванали Уинчестър. Минаха на не повече от няколко крачки от нея, свалиха шапката му и го бутнаха напред.
Той вдигна глава и незабавно погледна към Теди, с все още засенчено под шапката лице. Нож да бе я прерязал, вероятно щеше да я заболи по-малко от омразата, която съзря в очите му. Несъзнателно отстъпи крачка назад към по-плътните сенки. В гърлото й се надига горчивина. От носа и от разбитата му горна устна течеше кръв. Отокът на едното му око набъбваше с всяка изминал секунда. В средата на врата му тънка струйка кръв бележеше мястото, където бе прокарала върха на ножа по кожата му.
Кокбърн пристъпи напред с изопнати от самодоволно тържество рамене.
— Многоуважаемият Нощен ястреб, предполагам?
Под злокобно свъсените черни вежди очите на Уинчестър се обърнаха към Кокбърн, но от устата му не се отрони и дума.
Кокбърн подигравателно наклони глава.
— А аз съм контраадмирал Джереми Кокбърн. Вие, смели юначаго, сте мой пленник. Обвинявам ви в намерение да пробиете блокадата ми. Как се казвате?
Уинчестър не отговори.
Кокбърн се размърда под втренчения му взор и промърмори:
— Ясно. Решен сте да се държите безразсъдно и упорито. Ще ви избия подобни мисли от главата, господине, не се съмнявайте. — Украсената му с перо шапка се наклони към Теди. — Теди, поздравявам те за блестящо изпълнената задача.
Уинчестър реагира така светкавично, че никой не успя и да си помисли да го спре. Стрелна се край Кокбърн и свали шапката от главата й. Господ да й е на помощ, мина й през ума, докато извиваше глава от светлината, от него, а косите й се разпиляха по раменете. Още един замах на ръката му — и пелерината се смъкна върху пясъка; формите на тялото й, изпълнили до пръсване панталоните и ризата, не оставиха никакво съмнение у присъстващите, че е жена. Над глъчката от изненаданите шумни възгласи и циничните подмятания на моряците дочу не по-малко груб епитет от Уинчестър.
— Познаваш ли този мъж? — попита Кокбърн, вторачил се в нея.
Теди вдигна очи и поклати глава.
Уинчестър изръмжа в знак на пълно разочарование. Нямаше време за повече, защото отново го хванаха, завлякоха го обратно под светлината на фенера и го проснаха върху пясъка. В добавка получи няколко удара в корема и ребрата заради проявеното безстрашие.
— Почакайте! — изкрещя Кокбърн: неколцина от по-похотливите моряци вече се нахвърляха върху Теди. — Тя е моя.
Каквато и благодарност да изпита Теди към Кокбърн заради това, че възпря хората си, тя мигом се стопи, щом дочу прегракналите от болка викове на Уинчестър. Теди се свиваше при всеки нанесен му удар. Съобрази, че Кокбърн я наблюдава. И то внимателно. Прекалено внимателно. Възможно ли е да подозира, че Нощния ястреб е нейният съпруг? Не. Ала в отчаянието си тя лесно може да се издаде колко го обича, колко неимоверно много го обича — нещо, което в момента осъзна, и то я връхлетя с цялата си сила. Ако ще търси някаква възможност да поправи допуснатата ужасна грешка — предателството си — Кокбърн не бива дори да се усъмни за чувствата й към пленника. В противен случай, при най-малкото подозрение, ще се възползва от слабостта й и ще я насочи против нея самата и против Уинчестър. Никога няма да я освободи, дори за да продължи да шпионира в негова полза. А тя се нуждаеше от свободата си — нали искаше да предприеме спасителна акция.
Прехапа устна и прекара ръка по бузите си, за да избърше сълзите, солените пръски и да заличи цялото си отчаяние. Уинчестър. За да го спаси, налага се да го предаде, да се отрече отново от него.
Никога нямаше да й прости. В някакъв абсолютно безумен миг, изпълнен с безразсъдство, тя захвърли цялото крехко доверие, породило се помежду им. Поляната с нежните минзухари бе стъпкана. За него тя се превърна в онова, което най-много презираше: поредната коварна жена, измамница.
Така да бъде. Ще съумее някак да живее с презрението му, дори с омразата му, но не би могла да поеме и една глътка въздух, ако той умре.
Бавно, мъчително, тя потисна разпалените си емоции с хладна овладяност. Вирна брадичка, погледна Кокбърн безизразно и попита:
— Къде е Уил?
— Всяко нещо с времето си, мила моя Теди — отвърна англичанинът.
