Ястреба и гълъбицата

— Приказките могат да почакат, така да знаеш — промърмори той и я притисна към себе си. — Поне за известно време.

С жадна усмивка приближи устни към нейните.

— Дори и по-дълго — прошепна тя и тялото й така се прилепи към неговото, че заличи всякаква представа за срамежливост.

Но макар че се разтапяше в ръцете му и разцъфваше от целувките му, той не можеше да се отърси от чувството, че нещо не наред. Нещо я безпокоеше; нещо много по-дълбоко от невинното й отдаване на страстта; нещо, което пораждаше тъга в очите й. Ала и то трябваше да почака.

Какво значение имаше още един ден, след като цял живот бе чакал точно това, но бе смятал, че никога няма да го открие? Тя изви глава и опря чело върху голите му гърди. Диханията им се сляха.

— Върви — прошепна тя, — преди да променя решението си и да не те пусна.

Той й се ухили радостно. Усмивката само отчасти изразяваше ликуването и топлината, от които имаше чувството, че ще се пръсне.

— О, каква проява на собственически инстинкти у съпругата ми!

— Не. Просто те желая.

Придърпа ризата му и започна да я закопчава. Не прекъсна заниманието й, доволен за момента да остави очите й да следят работата на пръстите й все по-надолу и по-надолу, докато достигнаха панталоните, изпънати на слабините му. Устните й леко се разтвориха. Тя бавно вдигна поглед към него.

Той й отвърна.

Ръката й смело се спусна надолу и погали очертанието на неговата мъжественост.

— Впечатляващ си, Уинчестър — промълви тя, останала без дъх. — Във всяко отношение.

— Тогава сме създадени един за друг, съпруго. — Хвана ръката й и я вдигна към устните си, а очите му бяха пълни, с обещания. — Да, мисля, ще се съгласиш да оставим приказките за сутринта. Междувременно ще наредя да преместят нещата ти в спалнята ми. — Гласът му стана дрезгав. — Искам да ме чакаш там тази нощ.

— А ако не успея да остана будна? — отвърна тя дяволито, прокарвайки пръсти по устните му.

— Ще те събудя — изръмжа той. — Не обличай никаква дреха. И остави една свещ да свети. Виждал съм те в сънищата си излетната гола върху леглото ми. Няма да се лиша от теб нито една нощ повече.

Очите й се сведоха привидно примирено.

— Както желаеш, повелителю.

Той неволно изръмжа:

— Изкушаваш ме, дори когато се държиш сговорчиво.

— Значи всичко е наред. — Сложи ръце на гърдите му. — Върви.

— Тръгвам. — Не помръдна, а вместо това предложи: — Ела с мен.

— Знаеш, че не мога.

— Има няколко страноприемници по пътя. Ще се отбием за храна и… легло. — Млъкна и заплашително стрелна вежди нагоре. — Ще се включиш ли в играта, моя прелестна съблазнителко?

— Може и върху мека трева — пророни тя, а очите й се изпълниха с желание, преди да успее да спусне миглите си.

— Колкото е по-мека, толкова по-добре, мила съпруго.

Тя сведе глава, за да избегне следващата му целувка.

— Върви. Има опасност да не те изчакат.

— Ако знаеха какво оставям, щяха да ми простят всичко. — Повдигна брадичката й. — Ще отнеса със себе си сладкия спомен за теб. Случилото се не беше сън, Теди.

— А за мен бе като сън. Хайде, върви.

Той тръгна. Прадедите, цените на тютюна, реколтата, семейната чест, дори самозванците — вече не означаваха абсолютно нищо за него.

Точно след свечеряване облаците се спуснаха и мъглата над залива се разстла. До полунощ не се усети ни най-малък повей във въздуха, за да поразсее смазващата горещина. Колкото повече Теди приближаваше брега, толкова по-гъста ставаше мъглата, а въздухът — по-тежък. Пелерината, ризата и панталоните лепнеха по влажната й кожа. Теди не виждаше на повече от двадесет крачки, заливът, където без съмнение Гърмяща змия бе пуснал вече котва и чакаше, беше скрит от очите й.

На около стотина метра от мястото на срещата им тя спря Клио сред прикритието на храстите и напрегна слух за някой звук, който мъглата не бе приглушила. Имаше чувството, че се намира в плътно затворен пашкул. Заради проклетата мъгла тази вечер трябваше да разчита на инстинктите си повече отколкото бе разумно, но нямаше избор освен да надхитри Нощния ястреб. Досега успяваше да му убегне с ловкост, а и с голяма доза късмет, но ако не дочуе или не види приближаването му, ако той изникне изневиделица, ловкостта няма да й помогне. Планът й — от който зависят нейния живот и живота на Уил — щеше да бъде обречен.

Гърлото й се стегна. Мина й през ум, че е не само ловец, но и плячка. Ако е така, мъглата ще й помогне. И все пак й бе трудно да си представи, че тайнственият Нощен ястреб би допуснал природните капризи да го възпрат. Ако имаше мъж, който да знае как да подчини Майката Природа на своите желания така лесно, както да пречупи и нея, това би бил той.

Раздвижи се неспокойно — цялото й тяло я сърбеше. Как може мъжете да се чувстват удобно в горещината с такива плътно прилепнали дрехи? Беше й горещо дори на главата, беше напъхала косите си в шапката, чиято периферия прикриваше голяма част от лицето й. Ръцете й в кожените ръкавици бяха влажни. Нави плътно юздите няколко пъти около китките си. До голия й прасец напъхалият в ботуша нож хладнееше, но — колкото и странно да бе — не намираше никаква утеха нито в него, нито във висящия отзад на кръста пистолет. И потупването на сабята върху бедрото й не повдигаше по обичайния начин настроението й. Веднъж използва оръжията си, за да се измъкне от преследването на отделение американски войници, но дори не можеше да си представи, че ще нарани някого.

Премигна в тъмнината; полазиха я тръпки — за да се спаси, за да спаси Уил, сега бе готова да убие човек, ако се стигне дотам.

Отчаяно се молеше да не се наложи. Колкото и странно да изглеждаше, бе започнала да изпитва някаква симпатия към Нощния ястреб — точно като нея и той се нуждаеше от прикритието на тъмнината, за да постигне целите си. Нито единият, нито другият бяха обвързани с някого; не бяха нито с англичаните, нито с американците, по-скоро се бяха озовали между двете враждуващи страни, заради своите собствени интереси. Подкупвайки англичаните, той вършеше също такова предателство, каквото беше нейното шпиониране в полза на Кокбърн. Но тя бе започнала да разбира как привидно правилната система на морала може да бъде пренебрегната, ако предстои да претърпиш още по-големи загуби. Осъзнаването на подобно нещо може да е болезнено, но другата възможност е напълно неприемлива.

Зачуди се дали той го прави просто от жажда за приключения, или, подобно на нея, има дълбоки причини.

Дори в момента, когато прибоят на вълните се чуваше като шепот и само това подсказваше, че водата е на не повече от двадесет метра, тя усещаше присъствието му там, съвсем близо — ослушва се, наблюдава, точно като нея. Едно осезаемо и същевременно ненатрапливо присъствие.

Страхотен враг.

Ала от него би могло да излезе и чудесен съюзник и тя вероятно би се замислила дали да не потърси помощта му, ако не бяха амбициите на Кокбърн: ни повече, ни по-малко той искаше главата му и едва ли би оставил залавянето му на голия шанс. Само на двеста метра северно оттук тясното заливче при носа с фара си е направо смъртен капан и сигурно вече гъмжи от стотината тежко въоръжени мъже от екипажа на Гърмяща змия, зажаднели за кръв. Дори Нощния ястреб няма да успее да се пребори с всичките.

Но дали Кокбърн достатъчно много държеше да бъде заловен жив, за да се съгласи да преговаря с нея? Именно на това градеше тя всичките си надежди, особено след като залагаше самата себе си за примамка.

Съблазнителна примамка. Нощния ястреб иска да я залови. Това е толкова сигурно, колкото, че тя иска да го хване. Ала ще надуши ли той капана?