Саймън й се усмихна топло и утешително. Последните задръжки на Теди да не заплаче рухнаха.
— Той ви обича, госпойце Теди.
Теди потрепери. Сълзите застрашително напираха в очите й.
— Не, не е така. Моля те…
— Той е досущ кат’ дядо си. А вий сте неговата Мира. Отдавна го видях. И знам, че е тъй. Не плачете, госпойце Теди. Господарят би си дал живота за вас.
— Господи… — Сълзите бликнаха, сякаш извираха от дълбините на душата й. Лееха се неспирно по бузите и устните й. Възпираше ги от седмици, от месеци и ето, сега се отприщиха. Саймън я взе в утешителната си прегръдка и тя усети как и сетните й сили я напускат. — Те го хванаха — изхлипа тя в рамото му. — Аз го предадох и сега той е техен пленник.
— Господарят? — Саймън я хвана за раменете и леко я отдалечи. Гласът му се сниши — побиха я студени тръпки. — Фаръл го е хванал?
Теди поклати глава, но не извърна поглед:
— Не. Кокбърн. Английският адмирал. Саймън, ако знаех…
— Сега почакайте малко, госпойце Теди. Спрете да плачете. — Той извади кърпичка от джоба си и я натика в ръцете й. — Трябваше да се досетя, че е нещо лошо, щом се разплакахте. Вий никогаш не плачете, госпойце Теди. Обичате господаря повече, отколкото си мислите.
Теди прокара кърпичката по лицето си с бързи движения.
— Аз го предадох, Саймън.
— Ако е тъй, имали се добри причини.
Теди се зазяпа в Саймън.
— Така си мислех, но сега…
— Тогаз сте сторили, к’вото сте смятали, че трябва.
— О, Саймън, ти си така склонен да ми простиш.
Негърът наклони глава.
— Може и тъй да е. Видял съм какво ли не в живота си. И съм наясно, че няма да шпионирате, ей тъй, за нищо, без важна причина. Сега, разбира се, всичко изглежда по-иначе. Винаги смятаме, че сме имали добри причини, за да сторим нещо. И господарят, също.
— Кокбърн държи брат ми — прошепна тя.
— Туй е достатъчна причина да се направи какво ли не.
Тя се загледа в смачканата кърпичка в ръцете си.
— А сега държи и Уинчестър. И то само заради глупавата ми самоувереност, че ще успея да доведа докрай план, който и най-смелите мъже биха преценили като невъзможен.
— Дори най-смелите мъже не могат да избират между двама души, които обичат, госпойце Теди. Никой не може да го направи. Нито дори и най-смелата жена.
— Аз не съм смела, Саймън. Аз съм безразсъдна.
— Е, това ще се разбере от развръзката, нали?
Теди стисна решително зъби.
— Не сте тук да циврите. Дойдохте да оправите туй, дето сте направили.
— Няма да поправя онова, което сторих на душата му, Саймън. Но съм решена поне да се постарая с всички сили да спася живота му. И този на Уил. Трябваше да започна с именно това.
— И какво ще сторите?
— Ако съм научила нещо от цялата тази история, Саймън, то е, че най-голямата трагедия на войната е в убийството на вярата между хората. В липсата на доверие. Тя превръща в циници дори най-наивните. Погледни Деймиън. Погледни мен. Не доверих плана си на никого — нито на леля, нито на Уинчестър. Мислех си, че войната е лишила всички от съчувствие. За мнозина това е вярно. Но не за всички. Ето например Уинчестър, след Триполи той възприема всеки като враг. А това не е така.
— Сигурна ли сте?
— Надявам се да съм права. Наречи ме наивна, ако щеш. А определено съм безразсъдна. Но продължавам да вярвам в заложеното добро у човека. Дано да не греша.
— И сте си съставили план?
— Да.
— Да извикам ли хората на Фаръл?
Теди поклати глава.
— Не разполагаме с време да яздиш чак до Балтимор. А и планът ми не предвижда движение по суша.
— Имате цяла флотилия зад гърба си, госпойце Теди. Господарят Деймиън казва, че Фаръл има три кораба, съвсем готови да отплават от пристанището на Балтимор.
— Дори да разполагахме с време за съобщение, нямаше да го изпратя, защото Кокбърн мечтае именно за сблъсък. И колкото е по-кървав — толкова по-добре. Освен това още щом зърне вражеско платно, ще убие брат ми, ще убие и Уинчестър. Не! Ние ще го изненадаме и това трябва да стане когато най-малко очаква. — Теди се замисли за миг. — Ходил си с Уинчестър при кораба му, нали?
— Да, доста пъти.
— Той е при Албемаръл, нали?
— Умна дама сте, госпойце Теди.
— Благодаря, Саймън. А сега ме води натам. Ще минем през Маунт Еъри също.
Очите на Саймън се присвиха.
— Ще ходите до плантацията на Рейнолдс сега?
— Точно така. И ти ще дойдеш с мен. — Теди напъха косите си под шапката, после провери дали пистолетът е все още на кръста й. — Вземи си пистолет, Саймън. По-точно — няколко. Хората на Уинчестър въоръжени ли са?
— Да. Но на борда на
Сърцето на Теди се сви. Тридесет. Кокбърн разполагаше с поне сто души екипаж. Излиза, че шансовете им са нищожно малки.
— Изненадата може да се окаже по-силна от стотина мъже — обяви тя.
— Сигурна ли сте?
— Не. Но много ми се иска да съм права. Нужни са ни отпочинали коне. Трябва да побързаме, Саймън.
Теди се извърна, направи две крачки към яслата на един особено подвижен кон и спря.
Деймиън стоеше на отворената врата на конюшнята, наметнал копринен халат над панталоните и ботушите. Кожата на лицето му бе опъната, а тенът — блед, но Теди съзря някакъв блясък в очите му, което пробуди у нея отдавна замряла надежда.
— Къде отивате? — попита той с тревожен глас.
Погледна го право в очите.
— Да спасим Уинчестър от контраадмирал Кокбърн. Ако ще идваш, най-добре вземи си пистолета и кон. Ще ни бъдеш от полза.
Адамовата му ябълка заигра по гърлото. Златистата му вежда се стрелна нагоре, устните му се свиха присмехулно. За миг Теди бе обзета от пълно отчаяние — трябваше да прехапе устни, за да се въздържи да не извика.
После Деймиън се обърна към Саймън.
— Оседлай ми Въздушна красавица, Саймън. — Отново погледна Теди. — Сигурна ли си, че искаш да…
— Напълно — увери го Теди припряно.
Деймиън премигна.
— Аз… Аз никога не съм искал да го убия… На сватбата… Просто…
— Знам, Деймиън. Не ми дължиш никакви обяснения.
— Теди, не е редно една жена да…
— Деймиън Коул, трябва да си наясно, че не можеш да ми казваш какво да правя и какво — не. Ако смяташ за редно да ме вържете със Саймън и да ме натикате в задната стаичка, направете го, но ще намеря
