Ястреба и гълъбицата

— Всичко — отвърна Майлс.

Кокбърн се спря.

— Всичко? Чу ли Григс? Този мъж е готов да стане предател на собствената си страна, но да спаси това слабоумно говедо. Човек, с когото не го свързва никаква кръв и никога преди не е виждал. Тези американци са по-глупави, отколкото предполагах. А какво те кара, господине, да мислиш, че и без това няма да ми го дадеш? Аз съм човек, който с наслада наблюдава как хората се огъват заради своите слабости. Това ми носи по-голяма радост отколкото вероятно е редно. Но кой може да ме вини? Прекалено дълго стоя тук и бездействам, докато колегите ми на север си осигуряват място в английската морска история. Искам нещо да ме разсее. Обзалагам се, че Теди ще разбере това. Редно е и ти да го проумееш.

Майлс се напрегна, очаквайки най-лошото от този маниак.

Кокбърн наклони глава към Уил и се обърна към Григс:

— Обеси го!

Майлс се напъна с всички сили да се освободи от оковите. В душата му бушуваше непознат гняв.

— Обесете мен вместо него — изкрещя той.

— Всяко нещо с времето си — наперено отвърна Кокбърн.

Майлс не усещаше впиващите се в ръцете и краката му въжета, едва чу и злорадия смях на Кокбърн, докато Григс водеше Уил към нокмачтата.

С раздразнение, разкъсващо вътрешностите му, Майлс си даде сметка, че е предал Уил поради неспособността си да се въздържи да изпитва чувства… Чувства към Теди, чувства, за чиято сила не бе подозирал и които се разпростираха и върху всички, които тя обича.

Имаше усещането, че късат душата му парче по парче.

Това ще я унищожи, независимо от силата й.

Нещо запари в очите му и той затвори за миг клепачи, за да го премахне. Уил мълчаливо крачеше редом с Григс, който го водеше на смърт. Примката висеше готова. Григс се наведе и махна тежките вериги и топуза от глезените на Уил.

Майлс се вторачи в Уил. Сега.

Кокбърн наблюдаваше Уинчестър с хладната безизразност на маниак. Корабът тихо поскърцваше. Майлс видя как Уил търпеливо приема съдбата си. С бой бяха изтръгнали всякакъв живец от това момче. Дори не би помислило да избяга.

Значи всичко зависи от него. Трябваше да направи нещо.

На Майлс му се стори, че в тишината долавя ритмичния плясък от потапящи се във вода гребла.

Пляс… С-с-с-с… Пляс…

Не бе чувал този звук, откакто Левитан се озова по средата на Атлантическия океан, потънал в мъгла, без никакъв вятър; условия точно като сегашните. Какъв глупав момент да оживяват подобни спомени.

Пляс… С-с-с-с… Пляс…

Ако човек познава тези води или е отличен моряк, именно с такива загребвания щеше да придвижва кораба си при тази липса на вятър, особено ако планира изненадващо нападение.

Пляс… С-с-с-с… Пляс…

Нямаше никакво съмнение. Той почти усещаше присъствието на другия кораба, който бавно се приближаваше. Или просто така му се искаше, понеже съзнаваше че няма да има спасение без чужда помощ?

И точно в този миг видя неясно златно кълбо, сякаш самотен фенер висеше на невидима мачта. Секунди по-късно носът на Левитан, с издяланата от дърво фигура на озъбен алигатор, сплашил не един и двама врагове, се подаде сред мъглата. Високо на мачтата се вееше британско знаме над американското.

Кокбърн се извърна и замръзна.

— Какво по дя… — Млъкна, направи няколко крачки и спря. — Ха! Капитан Осгуд май е пленил американска фрегата. Какъв глупак — да маневрира в такава мъгла и в такъв час. Вероятно е натоварена с доста стока, щом не я е изгорил, както съм заповядал. Странно, не виждам Осгуд — а и никой друг — по палубите.

Като призрачен кораб, напътстван от божествена ръка, Левитан изплува окончателно от мъглата. Палубите му бяха пусти. Платната не бяха прибрани, а висяха, сякаш дебнеха всеки повей на вятъра, който би се появил.

Кокбърн задавено се провикна:

— Григс! Всички на палубата! Веднага!

Точно когато Кокбърн му обърна гръб и измъкна сабята от ножницата, Майлс се облегна на мачтата и като вдигна крака, ритна с всички сили адмирала в гърба. Изненадан, Кокбърн падна по лице, а сабята издрънча на палубата. В този миг Левитан леко се блъсна в Гърмяща змия. Секунда след това тридесетина души, въоръжени с пистолети, саби и ножове, се прехвърлиха през борда. Начело беше Джул Рейнолдс, Деймиън го следваше по петите.

Глава 19

Бедата да си жена, реши Теди, е в силата, с която те връхлита съвестта насред битка. Докато мъжете успяват да си затворят очите за ужасите наоколо и да размахват оръжията без никакво притеснение, жените не виждат в битките никаква възможност някоя страна да спечели слава, а единствено — безсмислени убийства и осакатявания. Как може човек да се радва на победата, когато е видял мъртвите и умиращите; когато пред него изплува образът на мъжа с широко разтворени очи миг преди през рамото му да премине сабята и да разпори гърдите, почти разсичайки тялото му на две?

След един единствен замах на Уотс, английският моряк, когото тя знаеше под името Боуенс, падна върху палубата като повален дъб. Дълго след като Уотс мина край нея, устремен към следващия враг на борда на Гърмяща змия, тя остана загледана в безжизненото тяло на Боуенс, в пистолета, който все още стискаше ръката му. Ако Уотс не се бе озовал зад нея, Боуенс щеше да изпразни оръжието в Теди, преди тя да успее да вдигне сабя в отчаян опит да се защити. Несъмнено сега щеше да лежи на мястото на Боуенс. Само бързата реакция на Уотс попречи на Боуенс да натисне спусъка. И въпреки това не изпитваше благодарност. Защо човек се чувства така гузен, че е оцелял, и то по каприз на съдбата?

Спорадични изстрели я изтръгнаха от мислите й. Преглътна насъбралата се в устата й горчилка, прекрачи през трупа на Боуенс и приклекна зад някакво оръдие. Огледа палубата с надежда да зърне Уинчестър и Уил. С извадени саби и пистолети, екипажът на Левитан, жаден да удържи победа над все още сънените моряци на Гърмяща змия, си пробиваше път при кърмата. Чуваше се пукот на изстрели, агонизиращи викове и удари на сабя в сабя.

Спареният въздух се насити с барутен дим. Носеше се и миризма на смърт. Теди стисна сабята, измъкна се иззад оръдието, прескочи внимателно няколко навити на купчини въжета и се насочи към централната палуба, потънала в мъгла. С разбуждането на все повече и повече англичани, готови да прогонят врага, шумът от битката стават все по-силен. Съвсем скоро навсякъде щеше да има дуелиращи се мъже, потоци кръв и трупове.

Джул й бе наредил да остане на борда на Левитан, в каютата на Уинчестър. Не знаеше дали той наистина очаква от нея да се подчини, независимо от убийствения поглед, който й хвърли точно преди да стигнат до Гърмяща змия, дано охлади малко бунтарските й мисли. Успя, но само за миг.

Тя не можеше да го остави сам в тази бъркотия. А и вече беше виждала битки, когато Кокбърн пристигна за пръв път в тези води, за да предяви претенциите си към Вирджиния. Прекара няколко месеца на кораба със същите тези мъже и се наслуша не само на случки от всекидневието им, но и на разкази за участието им в бой. Освен това боравеше със сабята доста по-добре от мнозина от тях.

Тя не е хленчеща безполезна жена. Отлично знае как да се погрижи за себе си, поне докато открие Уил и Уинчестър.

Кокбърн предпочиташе централната палуба, за да измъчва жертвите си. Затова се насочи натам.

Мъглата започна да се вдига. Теди се промъкваше край варелите, които й предлагаха защита от всички