последва.
— Но да не е съвсем наблизо, стари приятелю — вметна Рейнолдс бързо. — Не искам да нарушавам обещанието, което дадох на една сговорчива компаньонка. Дори в момента, докато разговаряме, тя ме чака.
— Много благородна саможертва, Рейнолдс — отбеляза Майлс със закачливо вдигната вежда. — И малко прекалена, не смяташ ли, за човек, когото едва приемаш за приятел?
Рейнолдс сви рамене.
— В страшни времена, стари приятелю, дори ние, мъжете, правим невероятни саможертви. — Гласът му се сниши и стана многозначителен: — И нямам предвид единствено жените.
Майлс стисна зъби — схвана накъде отива разговорът, а не желаеше да се насочва натам.
— Не сега, Рейнолдс.
— О, сега ми изглежда доста подходящо да обсъдим въпроса за твоята съпруга. Вероятно не е моя работа да го споменавам, но…
— Тогава не го прави.
— …това момиче определено ще ми липсва. Такъв поразителен дух, такава невероятна невинност. А и толкова храбра. О, отново се мръщиш, стари приятелю. Предполагам, не искаш да чуваш тези приказки от мен.
— Колкото и странно да ти е — не, не желая. Не споменах ли къде е бурето с рома, Рейнолдс?
— Разбира се, кой съм аз, та да изреждам безкрайните достойнства на съпругата ти. Ти трябва да си сляп глупак за да не си ги забелязал добре. Един мъж би направил всичко по силите си, за да задържи подобна жена. И все пак не преставам да се чудя как успя да я убедиш да остане долу, когато всички ние се провалихме в усилията си. Да не би случайно да си я оковал за леглото или да си извършил друга подобна варварска постъпка?
Макар Майлс да се постара изразът на лицето му да остане отегчен и безразличен, той не успя да спре червенината, която плъзна по врата му. Гръмкото „Ха, ха“ на Рейнолдс и солидното потупване по гърба с нищо не подобриха настроението му, нито възпряха внезапно появилото се желание да слезе долу в каютата.
— Дали не се изказах нетактично? — напевно попита Рейнолдс с игриви пламъчета в очите. — В момента очевидно помощта ми не ти е нужна. Но и не разбирам какво все още те задържа на палубата.
— Във всеки случай — не твоята компания — изръмжа Майлс и мина покрай ухиления до уши Джул Рейнолдс. — Някой провери ли как е Уил?
— Той е долу, капитане — отвърна Уотс. — Тъпче се с хубава шунка от Вирджиния и с ряпа. Да изпратя ли да го повикат?
Майлс поклати глава.
— Нека си почива. Следвай курса, Уотс. Гребците да спират за петнадесет минути на всеки час, докато вятърът не издуе платната. Ако мъглата започне да се вдига, ми съобщете. Деймиън поемаш наблюдението след четири часа. Дотогава ти предлагам да поспиш. Нещо, което е редно всички да сторим. Ако имате нужда от мен, аз съм в каютата си. Предпочитам да остана там до сутринта.
Глава 20
Теди отвори очи. Силуетът на Уинчестър се очертаваше в рамката на вратата, върху фона на сребристата мъгла. Лицето му оставаше в сянка, но знаеше, че докато е жива ще го разпознае — щом го зърнеше, сърцето й започваше да бие лудо. Дори в неспокойния си сън долови присъствието му, а тялото й потрепери от вълнение, породено от съня. Пожелаеше ли, той можеше да се придвижва безшумно като стелещата се навън мъгла.
Майлс пристъпи в светлината от запаления фенер, поставен върху капака на буре в далечния ъгъл на каютата. Видя как в продължение на няколко секунди я наблюдава. Студенината в очите му не й донесе никаква утеха. Тя преглътна. Опита се да не обръща внимание на кървавите бразди по гърдите му, на раните, които се нуждаеха от грижи, от любяща ръка…
С широк жест той вдигна нещо от пода и продължи да се приближава. Тя се надигна и усети дървената стена зад гърба си. Веригата около глезена й издрънча. Гледаше как той премята тънката бяла материя между пръстите си и долови нещо диво в погледа му. Вече съвсем близо, спря и се наведе към нея властно с цялото си животинско великолепие, което мигом възпламеняваше кръвта й.
— Докато се върна — изрече навъсено той, — искам да си облякла това.
Тя притисна дрехата към корема си.
— Къде е Уил? — попита, загледана в неговия отдалечаващ се гръб.
Спря с ръка на дръжката на вратата.
— Почива си долу, с другите от екипажа, докато се вдигне мъглата. Ще ни задържи до сутринта, предполагам. — Погледът му се плъзна към дрехата в ръката й. — Дотогава разполагаме с часове, Теодора.
Понечи да каже нещо, но той вече бе затръшнал вратата зад себе си.
— Грубиян — извика тя след него, ала не изпита особено задоволство.
Със свъсени вежди вдигна полупрозрачната, украсена с дантели роба, с цвят на слонова кост. Прекрасна дреха. Правена във Франция, без съмнение. При други обстоятелства вероятно щеше да се изкуши да усети нежния й допир до кожата си, особено в такава нетърпима горещина.
Ала наистина при други обстоятелства. Стисна зъби; цялата й бунтарска природа се надигна. Ако той дори за минута си въобразява, че тя ще приеме подобно унижение, само за да подхрани своето самозабравило се мъжко самолюбие… Ако възнамерява да й даде урок… По дяволите, никога не е била ничия смирена затворничка!
Очевидно скоро не възнамерява да я предаде на чичо Джордж. Тази мисъл я поуспокои. Продължаваше да гледа към вратата, озадачена къде ли е отишъл и какво, по дяволите, ще направи, ако не му се подчини. Имаше вид на човек, готов на всичко. Видя го как убива — без колебание и без съжаление. А и никога не проявяваше съвест по отношение на каквото и да било. Оставаше верен единствено на себе си.
Дяволите да я вземат, но тя наистина ненавижда да й казват какво да прави.
Стисна зъби, развърза възела на талията си и съблече ризата му. Собствената й раздрана риза падна на пода до неговата. Независимо от душната жега, кожата й потръпваше при всяко движение, като при настинка. Няколко дръпвания на връзките на панталоните и те се плъзнаха към глезените й. Свали единия ботуш и стъпи с бос крак на земята. Остави панталоните свлечени около окования й глезен, взе робата и я облече.
Материята нежно се плъзна по тялото й, а дантеленият подгъв стигна почти до глезените. Стисна устни и отбеляза, че дрехата очевидно е била шита за жена, няколко сантиметра по-ниска от нея, с по-тесни рамене и определено с по-малък бюст.
— Проклетият пират го е знаел — промърмори тя, проклинайки обиграното око на Уинчестър и всички стройни като върба, гъвкави млади жени на планетата.
Другият вариант бе да се смъмри за злоупотребата с прекрасните пасти и кейкове към чая, а не й се щеше. Независимо от причината, дрехата не й ставаше. Вместо платът да пада на дипли, прилепваше към тялото й, особено около гърдите и бедрата. Да не говорим колко бе прозрачен — не би била по-защитена, ако беше гола.
Защита. Да, такава определено ще й трябва, когато Уинчестър нахлуе в каютата.
Тръпки преминаха по тялото й, докато се занимаваше с тънката панделка, предназначена да прикрепя една до друга предниците на бюстието, за да прикрива гърдите й. Невъзможна задача. Тялото й просто бе прекалено разцъфтяло, за да я побере дрехата.
С изсумтяване изрази недоволството си, върза панделката на възел и прокара длан по шията си. Пръстите й бяха ледени. Под краката й подът леко се люлееше, но стомахът й се свиваше и бунтуваше сякаш се намираха сред буря и цялата морска стихия се готвеше да ги връхлети.
Вратата се отвори със замах. Сепната, Теди вдигна очи и срещна погледа на Уинчестър. С бдителността на тигрица тръгнала на лов, се взря в него: цяла вечност — поне така й се стори — не откъсна очи от нея. В едната ръка държеше бутилка, пълна с кехлибарена течност, в другата — нож с кокалена дръжка и размери,