— Пет дни — отвърна Уотс накрая. — И то при хубаво време, попътен вятър и спокойни води. Ще трае по-дълго, ако си намислил да отидем в залива Махон, а така, капитане, излагаш кораба под огъня на бреговата батарея, разположена там.
— Вярно. Но те няма да стрелят по нас, ако плаваме под английско знаме, пък и американските кораби са при устието на Сейнт Лорънс, ако ни потрябват. А те непременно ще ни потрябват. Натоварени сме с прекалено много тютюн, за да се измъкнем и от най-бавно плаващия кораб.
— Няма по-бърз кораб от
Майлс се замисли.
— Не възнамерявам да проверявам теорията ти точно сега и то във води, гъмжащи от англичани. Освен това Кокбърн е убеден, че бягам и непременно ще ни последва. — Направи пауза. Бягам. Думата остави горчив вкус в устата му. Никой умен мъж обаче не би предприел друго, когато разполага с малоброен екипаж и с още по-малко оръдия. Когато заговори, самият той долови съжалението в тона си: — Докато Кокбърн се усети, че сме се насочили към Нова Скотия, ще имаме няколко дни преднина.
— Чудех се, стари приятелю — намеси се Джул Рейнолдс, докуцуквайки до Майлс, — нямаш ли някакъв алкохол на борда. Може би в каютата ти?
Майлс погледна Джул с присвити очи. Изящният мъж отдаден единствено на развлечения, бе изчезнал. На негово място се бе появил изцапан, потен морски войн с поразкъсана черна риза и брадясало лице. Ръцете му бяха ожулени, а бръчиците край очите изглеждаха по-дълбоки. Приличаше на човек, неспал от дни. Несъзнателно потърка дясното си бедро, сякаш да облекчи някаква дълбока болка.
— Съпругата ми е в каютата — заяви той, но почувства силно затруднение да говори на Рейнолдс с обичайния си навъсен тон.
Истината бе, че по-скоро му се искаше да стисне ръката му — дори яростно да я разтърси — и да му изкаже благодарността си.
Но стисна зъби и си напомни, че съперниците не си изказват благодарности, независимо колко е подходящ случаят. Вирна брадичка и посочи с глава.
— Ще намериш алкохол в трюма. Бурето е с надпис ЗАХАР, мисля. Налей си колкото искаш.
Рейнолдс сложи ръка на рамото му.
— Радвам се да те видя, стари приятелю — отбеляза той тихо. — Адски се радвам.
Нещо се прекърши в Майлс и той се обърна към спасителя си.
— Нищо не може да се сравни с радостта, която изпитах, когато те видях да прескачаш перилата на онзи кораб.
Очите им се срещнаха и за няколко секунди помежду им не съществуваха никакви бариери, никакво огорчение, никаква борба на превъзходство. През тези мигове те изпитваха взаимно възхищение и уважение, по-красноречиви от всякакви думи.
Майлс се извърна и видя приближаващия към тях Деймиън. Празният ръкав на тъмносинята му униформа се вееше безпомощно. Уинчестър усети стягане в гърдите.
— Братовчеде, би трябвало да те застрелям, заради проявеното безразсъдство — просъска Деймиън със свъсени вежди и Майлс изпита странно облекчение.
Като се насили да заговори с подобаващо авторитетен тон той отвърна:
— Добре изглеждаш, Деймиън. Всичко наред ли е по палубите?
Деймиън премигна, после се изпъчи и вирна брадичка все едно стоеше пред самия Джордж Фаръл.
— Да. Аз ръководех стрелбата, капитане. Но май нищо не уцелих.
Погледите им се срещнаха.
— И те нищо не уцелиха. Чудесно си се справил, Деймиън — отбеляза Майлс и видя как руменина залива страните на братовчед му. — Ти ще отговаряш за оръдията. Ще имаме нужда от способностите ти съвсем скоро, предполагам, както и от прословутата ти точност при стрелбата.
— Можем ли да плаваме по-бързо от тях? — попита Деймиън.
— Вероятно. Но предпочитам да прибегнем до хитрост, вместо да рискувам живота ни, като се опитвам да ги изпреваря. Наредих да плаваме към Нова Скотия.
Деймиън присви очи.
— Предпочиташ да не бягаш?
Майлс го изгледа остро — чудеше как е издал най-съкровените си мисли.
— Мъжете от рода Уинчестър не бягат, братовчеде.
Джул Рейнолдс потисна покашлянето си с юмрук.
— Мъж, който се маскира като някакво глупаво пернато чудовище и кръжи из цял Тайдуотър, няма да подвие опашка, така ли?
Майлс стрелна Рейнолдс с изпепеляващ поглед.
— Мъжете правят онова, което се налага по време на война, Джул. Наясно си с това.
— Така е, стари приятелю. Никога вече няма да подценявам здравия ти разум, когато преследваш определена цел.
— Но Кокбърн ще го стори — добави Деймиън замислено. Всички очи се обърнаха към него. Той остана загледан в Майлс, а по устните му се появи усмивка. — Не искаш да бягаш, нали така, братовчеде? Тогава не го прави. Остани тук, в Чесапийк.
Рейнолдс изсумтя.
— Това хлапе е истински представител на рода Уинчестър. Не му обръщай внимание, стари приятелю. Мен слушай. Казвам бързо да се измъкваме.
Майлс продължи да гледа към Деймиън с присвити очи и го подкани:
— Продължавай.
— Ако преценявам правилно — подхвана отново Деймиън, а очите му блестяха от възбуда, — трите кораба на Фаръл са все още някъде южно от пристанището на Балтимор. На всеки има по четиридесет тежки оръдия и два пъти повече хора.
— Какво, по дяволите, чака? — промърмори Рейнолдс.
— Изненадата — отвърна Майлс. — Иска да хване Кокбърн ненадейно. Това е единственият му шанс.
— Точно така — потвърди Деймиън. — Фаръл е наясно, че разполага с по-малко кораби, оръдия и екипаж от Кокбърн и другите два английски съда, плаващи в тези води. Но ние знаем, че Осгуд и вторият кораб са заседнали в мъглата при Елизабет и разполагат с достатъчно ром на борда да пълнят чашите си дни наред. Те няма да са от полза за никого.
— А Кокбърн плава в мъглата, за да намери
Рейнолдс изпъчи гърди.
— Стари приятелю, мъжете правят онова, което се налага в момент на бедствие, особено ако това означава да подкупваш врага. Дори аз бих се маскирал, щом това ще помогне за общата кауза. Трябва да призная, че у мен се появи ново уважение към силата на рома и хубавия тютюн. Мислех англичаните за неподкупни. За щастие се оказа, че греша.
Веждите на Майлс се вдигнаха нагоре.
— Това важи за Осгуд. Кокбърн е съвършено друго нещо. Бездействието го разяжда. Фаръл бе достатъчно умен да изчака подходящия момент. Ако го бе нападнал прекалено рано, Кокбърн щеше да предприеме атака по сушата. — Загледа се към носа на кораба. — Той е като зле обучен кон и напълно непредсказуем.
Деймиън пристъпи към Майлс. В снишения му, потреперващ глас се долавяше вълнение, което се предаде и на Майлс.
— Отплавай на север, братовчеде. Право към Балтимор. Предай го в ръцете на Фаръл.
Старо чувство се надигна в гърдите на Майлс. Бе го носил осем години — твърде дълго, за да се отрече сега от него. И въпреки това, упорит глупак какъвто бе, правеше тъкмо това: смяташе, че не заслужава нищо от славата, а само болката е неговият дял.
— Налага се да изчакаме вдигането на мъглата — отбеляза той. — Кокбърн трябва да ни види, за да ни
