страни. Приведена ниско, тя се постара да пренебрегне вонята на гниеща риба, която се разнасяше от тях, и се надигна да види какво става. Усети, че й се гади. Застина за миг, докато се опитваше да си поеме въздух. Пот се стичаше по лицето й и се спускаше към гърдите й. Беше сигурна, че всеки момент ще повърне на палубата. И тогава, през вдигащата се мъгла, на не повече от пет метра от себе си видя Уинчестър, завързан за мачтата. Застанал пред него с изцъклени от гняв очи, Кокбърн бе опрял сабя във врата му. Цялата се смрази.
— Не! — провикна се тя, изскачайки от прикритието си.
И двамата се извърнаха, щом чуха гласа й. Незабавно погледна към Уинчестър. В очите му тя съзря пустота — дълбока и същевременно съвършено непозната за нея. Сърцето й се сви. Направи две крачки, но нещо я удари в гърба. Стовари се върху палубата и за миг, докато изчакваше гърдите й отново да поемат въздух, се зачуди дали не е простреляна. Със светкавична бързина се обърна по гръб и замахна със сабята към нападателя си. Над нея зееше беззъбата уста на Григс — същия, когото бе запомнила по време на пътуването от Англия заради косматото му тяло. С крака като дънери, широко разкрачен над нея, той й се хилеше зловещо, а в ръката си държеше насочена сабя.
— Я виж к’во ме чакало тук — присмя се той, облиза устни и плъзна поглед по тялото й. — Няма да кажа на капитана к’во съм си намерил. Той и без туй няма да ще да се възползва от теб. Ама аз искам. Бъди добричка със стария Григс и той няма да те нарани. Разкарай сабята. Няма да водя такваз битка с теб.
— Върви по дяволите — изръмжа Теди и с всичка сила го ритна в слабините.
С болезнен вик Григс се преви надве. Времето й стигна да се изправи, но обръщайки се, се препъна в купчина въжета и падна на колене. С яростни ругатни Григс протегна към нея едрата си космата десница. Тя се опита да се залови за въжетата в момента, когато той свали шапката от главата й. Секунда по-късно ръката му сграбчи разпилените й коси и я изправи на крака. Грубо я притисна към себе си, като отметна сабята й със своята.
Вонеше на застояла пот и на паразити, явно плъзнали по огромното му космато тяло. Теди бе сигурна, че ще повърне.
Гласът му бе пълен с омраза:
— Сега вече, момиченце, ти обещавам, че няма да съм добър.
Над острието на сабята си Кокбърн се присмя на Майлс:
— Ще се погрижа да плячкосам жалкото ти корито, а ти да потънеш в ада на морското дъно, където ти е мястото.
Острието натискаше врата му. Всеки момент Кокбърн можеше да реши да го забие и да отсече главата му. Майлс неволно се напрегна, но остана абсолютно неподвижен, защото съзнаваше, че Кокбърн се наслаждава на драматизма на момента. Само каменно самообладание би му осигурило още няколко секунди, през които да измисли как да се спаси. Да се спаси… Просто трябваше да го направи. Иначе, кой по дяволите, ще отърве Теди от Григс?
Гласът му прозвуча ясно и силно, когато погледна Кокбърн в очите:
— В ада ли? Чакам с нетърпение да попадна там, капитане. Не разбирам защо се бавите?
В очите на Кокбърн проблесна зъл пламък, но несъмнено и страх от неизвестното. Стисна устни, готов да се наслади на финалния момент от драмата. Вдигна ръка и присви очи, сякаш да бъде сигурен в точността на замаха си. И изведнъж отнякъде върху главата му се стовари такъв тежък удар, че той загуби равновесие. С трясък се строполи на палубата, а от устата и носа му рукна кръв.
Майлс премигна и погледна поваления адмирал, а когато вдигна очи, видя Уил, стиснал огромните си юмруци които очевидно възнамеряваше да използва отново.
— Удари го така, че той загуби съзнание — пророни той не без известна изненада.
— Той не е мъртъв — отвърна Уил с равен, безизразен тон. — Трябва да го убия, нали?
— Остави това на мен — отвърна Майлс. Видя падналата на палубата сабя на Кокбърн и каза: — Прережи въжетата ми, Уил. Не разполагаме с много време. И без това врагът е по-многочислен от нас. Двама срещу един. Хайде, човече. Трябва бързо да стигнем до другия кораб и да изчезваме.
Уил взе сабята и преряза въжетата около китките му.
— На другия кораб? — повтори той, загледан със свъсени вежди в Майлс.
— На моя кораб,
Уил премигна и лека искрица живец пробяга по лицето му.
— Теди?
— Знам, че представа нямаш кой съм. Нямаш причина да ми вярваш, но…
— Не. Вярвам ти. Ти беше готов да умреш вместо мен. Това няма да го забравя.
Странно чувство завладя Майлс. Кой знае защо, идеята да бъде благороден и да се държи като герой — или просто да го смятат за такъв — го смущаваше.
— Бързо. Прехвърли се на другия кораб. Кажи и на хората да се оттеглят. Бързо!
Уил го послуша, но се поколеба, преди да прескочи перилата и да се озове в безопасност.
— А ти къде отиваш?
— Да намеря сестра ти.
Едрите, космати моряци обикновено са силни. И то невероятно силни. Но са и тромави, особено ако ловък враг ги изненада неподготвени. Понякога е по-добре да не се прибягва до сила, особено ако я нямаш.
С точен замах и с цялата си тежест Теди стовари ботуша си върху босите пръсти на Григс. Морякът изрева от болка. Макар да не я пусна съвсем, за миг леко разхлаби хватката. На Теди не й трябваше повече. Хлъзгава като риба, се измъкна от лапите му и се извърна с вдигната сабя. Той я чакаше. Острието на сабята й издрънча в неговата. Отблъснаха се и отново се срещнаха. Злорадо ухилената физиономия на Григс помръкна, замени се от зловещо изражение. Кръвта на Теди се смръзна. За стотен път се запита доколко беше разумно въобще да стъпва на кораба. Остриетата се отъркаха едно в друго и отново се раздалечиха. Теди стоеше на разстояние, готова да посрещне всеки удар. Ала Григс не беше Уинчестър — мъж с грация и финес, така дълбоко вкоренени, че се проявяваха дори в разгара на саблен бой. За разлика от него Григс разполагаше единствено със сила. Липсата на умение, той наваксваше с невероятната си грубост. Ако острието му случайно попаднеше на плът, нямаше да я одраска, а направо щеше да я разсече.
Теди се съмняваше, че дълго ще успее да му устои. Той нападаше неуморимо. Ловкостта й вече не изглеждаше предимство; сега по-скоро се нуждаеше от издръжливост и мощ. Мъчеше се да си припомни къде точно по палубата се намират навитите въжета. Въпреки усилията й да отблъсква ударите му, той напредваше неотстъпно и не й даваше възможност да го атакува. Мускулите на ръцете й горяха от болка, която пълзеше към гърба и бедрата й. В очите му се мярна победоносен плам. Бе стигнала до някаква преграда — нямаше къде повече да отстъпва. С поредния силен замах той изби сабята от ръцете й. Тя се опита да мине надясно, но острието на сабята му я спря. Опита да се измъкне наляво, но се натъкна на протегнатата му ръка. В следващия миг усети едрите му бедра притиснати към своите. Дебелите му пръсти хванаха яката на ризата й и раздраха дрехата до кръста.
Усети как й прилошава, когато видя похотливите му очи така близо до своите.
Устата му вонеше на развалени зъби.
— Господи, к’ви гърди имаш, кукло! Шъ ти се порадвам, пък шъ те вържа за мачтата — нека и приятелчетата ми ти се порадват.
Сабята му се стовари на палубата. Той стисна първо гърдите й, после посегна между бедрата.
Теди замръзна. Ако само за миг успее да се отдалечи, да не мисли за ужасите, които предстоеше да понесе тялото й…
Сълзи закапаха от затворените й очи. Нямаше начин да се спаси. Цялата безразсъдност или смелост на този свят не можеха да й помогнат в момента. Нужно й е чудо.
Той грухтеше, дишаше тежко и забързано като животно, докато сваляше панталоните си. В следващия
