Кит Гарланд
Пленница на вятъра
Ти подкрепяш мечтите ми, даваш им крила и попътен вятър, за да се извисят. Вдъхваш ми вяра и сила, когато съм унила и обезсърчена. Споделяш успехите ми, сякаш са твои. Караш ме да се смея. когато ми се иска да плача, свита в някой ъгъл. Ти си единственият мъж ни този свят, на когото мога да простя всичко. За всичко това и за още много неща, Дейв, посвещавам тази книга на теб.
ПРОЛОГ
Северната част на Атлантическия океан, бреговете на Тенерифе, Испания
Полунощ, юли, 1850 г.
— Иншаллах, Рамзи, намерих камъка.
Бедуинът се ухили зловещо, оголвайки острите си зъби, и протегна ръка. Върху дланта му искреше голям жълт камък. Разнесе се силен залп, „Източна Индия“ издаде последен стон и се килна на една страна. Мъжът се вкопчи в перилото, а камъкът се търкулна в дланта му. Рамзи протегна облечената си в черна ръкавица ръка изпод гънките на пелерината.
— Дай ми го, Халид.
Халид се подчини без колебание.
Рамзи вдигна камъка на светлината на пламъците, обхванали кораба. Нощта се огласяше от свистенето на сабите и предсмъртните писъци на обречените. Изтрещяха изстрели, заглушавайки виковете на английските моряци, изненадани в леглата си от неочакваното нападение на пиратите. Из тропическия въздух се носеше зловонието на смъртта. Стъпил здраво на палубата, Рамзи завъртя камъка. Отблясъците от светлината избухнаха в разноцветна дъга, отразени от идеално шлифованите фасетки на диаманта.
— „Котешкото око“ — с благоговение прошепна Халид и докосна с треперещи пръсти челото си.
— Не — каза Рамзи и подхвърли камъка към Халид. — Не сме дошли за това.
— Но…
Погледът на Рамзи накара бедуина да замълчи.
— Този камък не струва нищо в сравнение с „Котешкото око“. Гледай да не направиш някоя грешка. Ще разбера.
Загърна се в пелерината, кимна на Халид, че е свободен, и се запъти към стълбата, водеща към каютите. Палубата бе покрита с трупове, но той не удостои с поглед нито мъртвите англичани, нито своите хора. Кръвта се стичаше като пълноводна река по дъските, разплискваше се, докато минаваше през телата на умрелите и умиращите. Спусна се бързо по стълбата и се намери лице в лице с едно английско момче с нежни като на момиче страни. В едната си ръка стискаше пистолет, а в другата сабя.
— Не мърдай! — извика момчето и зае отбранителна поза. Но преди да успее да си поеме дъх, Рамзи заби силния си юмрук в гърдите му, отхвърляйки го към стената, и притисна върха на сабята си към тънкото му вратле.
— „Котешкото око“ — процеди тихо Рамзи. — Къде е?
Момчето се свлече и пусна оръжията си. Очите му се разшириха, а лицето му пребледня като зимна луна.
— Аз… аз… не знам… аз съм само помощник на боцмана. Не знам нищо за товара. Моля те, не ме убивай!
— Ние, воините от армията на Ел Сахиб, никога не хленчим пред лицето на смъртта — презрително изрече Рамзи. С едва доловимо стягане на китката острието се вряза в кожата на момчето. Рамзи наблюдаваше пурпурната течност, бликнала от раната. Подушваше ужаса на момчето, гъст като миризмата на сяра във въздуха. Познатият огън лумна в слабините му, те се издуха и запулсираха от сладката болка, която само опиумът можеше да разсее.
— Вие, жалки англичани, никога няма да се научите да умирате с чест. — Повдигна вежди, докато момчето се сгърчи и разтрепери. Кръвта се стичаше по врата му. — Какво значение има един повече или по-малко от вас в сравнение с това, което ни сторихте? За мен…
Острието се плъзна навътре. Рамзи почти не обърна внимание на тихото тупване на безжизненото тяло, което се свлече върху стълбите. Продължи надолу, като по пътя си разтваряше вратите на каютите. В последната, скрито под вълнено одеяло в голям дървен сандък, откри това, което търсеше.
Когато стигна до палубата, стиснал безценната си плячка в ръка, нощното небе избухна от артилерийска канонада, идваща от приближаващ се кораб.
— Проклети испански контрабандисти! — изруга той. „Източна Индия“ бе ударена отстрани и корабът се разцепи на две. Едната половина, откъм носа, потъна в морето. На всички посоки се разлетяха парчета от счупените мачти.
Рамзи се изкатери през купчините тела и дъски, прескочи перилото, скочи в шхуната, която го очакваше, и даде заповед за отплаване. Миг по-късно шхуната се плъзна в нощта, скрита от приближаващите контрабандисти от останките на „Източна Индия“. През димната завеса Рамзи видя Халид, вкопчен в перилата на потъващия кораб. Устата му бе увиснала, докато в безмълвен ужас наблюдаваше отдалечаващата се шхуна. Зад него пламъците се извисяваха в тъмното небе. Разнесе се още един мощен залп, възвестяващ пристигането на испанците.
Някой побутна Рамзи по ръката и му подаде издута стъкленица.
— Може би контрабандистите ще се задоволят с камъка.
Рамзи присви очи и се втренчи в неясните силуети на разбойниците, които се качваха на палубата на „Източна Индия“. Макар че не след дълго корабът щеше да потъне в морските води, все още имаше време да бъде претърсен за богатства.
— Ще се задоволят. Те не искат нищо друго. Никой не подозира нищо. Освен Халид. А и той знае много малко. Освен това, те сигурно ще го убият. — Рамзи отпуши стъкленицата, поднесе я към устните и вдъхна дълбоко дима. Опиумът изпълни дробовете му и нахлу в главата му. — Никой няма да узнае нищо за „Котешкото око“.
Мъжът до него цъкна недоволно.
— Някой ще чака „Котешкото око“ в Лондон. Той със сигурност ще го потърси.
Устните на Рамзи се разтеглиха в широка усмивка. Пръстите му погалиха дръжката на сабята, от която върху ботушите му все още капеше кръвта на младия англичанин.
— Ще оставим английското копеле да се опита. Веднъж се пробва да ни измами и се провали. Нека хукне да търси изгубената си плячка. С този кораб никога няма да ни стигне по море.
— Прекалено си уверен.
— Така е. — Рамзи гледаше как пламъците ближат нощното небе, докато опиумът проникваше в кръвта му. — Нашият кораб няма равен на себе си по бързина.
ГЛАВА 1
Пристанището на Ню Йорк, юли 1850 година
— Казвам ви, че по вода този кораб няма равен на себе си по бързина.
— По вода? — Лицето на Франсис Банкс придоби пурпурен оттенък. С едната си ръка притискаше върха на смачканата си и прогизнала шапка. С другата се бе вкопчил в главната мачта на шхуната „Мисчиф“1. — Госпожице Уилъби, този кораб не е по вода, а под вода!
— Само малко сме се наклонили, но не сме потънали. Едно малко затруднение, което лесно ще се преодолее. — Доминик примигна изпод мокрите, увиснали пера на шапката си и издуха разрешените кичури, паднали на челото й. Дари треперещия от гняв господин Банкс с най-чаровната си усмивка, отказвайки да повярва на очевидното. Чувстваше се така, сякаш някой я бе ритнал с всичка сила в корема и сега не можеше да си поеме дъх. Все едно сините небеса се бяха сгромолясали върху й, затрупвайки я под тежестта си. Ала никога нямаше да се издаде пред Франсис Банкс. Не и пред Франсис Банкс от Ню Ингланд банк — единственият корабен магнат, който се бе осмелил публично да хвърли предизвикателство към монопола на Вандербилт2 върху корабните линии до Калифорния. Единственият
