бъдете пометена от вълните, докато чакате само един моряк да свърши работата на трима.
Доминик примигна. Присви устни.
— О! — Николас предположи, че това е израз на отстъпление. — Трябваше да ми кажете.
— Мисля, че трябва да се разберем веднъж и завинаги.
— Съгласна съм. А също и кой от двама ни ще управлява този кораб.
— Какво?
Дори и да го чу, не му обърна внимание. Бритълс пристъпи напред и направи дълбок и почтителен поклон. Дори задната част на редингота му щръкна. И изведнъж строгата госпожица Уилъби, всепризнатата майсторка на баласта и бързите изчисления, се изкиска и подаде ръка на адвоката. Изглеждаше толкова мила и очарователна и така радостна от срещата, че на Николас не му остана нищо друго освен да се взира ту в нея, ту в Бритълс. Близост. Да, това беше. Двамата изглеждаха твърде близки и явно отлично се разбираха. Приличаха на стари приятели, които споделят някаква своя тайна шега. На Николас изобщо не му бе забавно.
Чу как Бритълс промърмори нещо. Наведе се по-близко към него, за да го чуе, после подскочи рязко назад, тъй като госпожица Уилъби избухна в дълбок, гърлен смях, който му се стори особено чувствен и жив. Сякаш не бе излязъл от нейната уста.
Никога досега не я бе виждал да се смее толкова непринудено и кокетно, като младо момиче за пръв път излязло в обществото. Хоксмур внезапно осъзна, че реакциите й към него винаги са били строго контролирани и преценявани. Никога в отношенията им не бе съществувала подобна лекота и безгрижност. Той се взираше в нея, сякаш я виждаше за пръв път. Имаше чувството, че са й поникнали криле и сега се носеше все по-нависоко и нависоко, но без него. Интересът му към нея се удесетори.
Тя подхвърли нещо през рамо на Николас, нещо, което подозрително прозвуча като заповед, после хвана Бритълс под ръка и двамата се запътиха към кърмата на кораба, без да повече да се обърнат назад. С пътническата чанта в ръка, той остана зяпнал втрещено, с отворена уста, но размисли и я затвори. Една жена с мъжки панталони неминуемо привличаше погледите. Бе ги пристегнала с широк колан в кръста, така че талията й изглеждаше невероятно, а задникът — закръглен и стегнат. Нещо в начина, по който движеше дългите си крака, също като грациозните кобили на състезанията, нещо в начина, по който дебелата й червеникавокафява плитка се спускаше надолу по гърба й, можеше да омагьоса всеки мъж. Хоксмур наклони глава, присви очи и се замисли.
— Капитане, може ли за момент, сър?
— Какво има, Майър? — разсеяно се отзова Николас, съсредоточил вниманието си върху нещо много по-важно. Беше разгадал загадката. Формата не бе всичко. Доста важна част, но не всичко. Движението. Движението на формата. Да, определено имаше нещо в това, както и във взаимната им хармония. Въпреки това бе познавал жени с много по-чувствени форми, майсторки на движенията, чиято омагьосваща хармония наистина го беше очаровала, но само за една нощ.
— Приливът идва, сър. Ще отплаваме ли?
— След малко. — Физическата възбуда бе едната страна на нещата. Привличане, лесно възпламеняващо желанията, но и лесно задоволяващо ги. Но за едно духовно привличане — ако за това ставаше въпрос, а и какво ли друго би могло да бъде? — да, за едно духовно привличане, каквото изпитваше в момента, бяха нужни цели тридесет и пет години, за да се събуди. В момента бе готов да приеме, че ще му трябват още толкова, за да го разбере и задоволи… ако не бе завладян от мрачната решителност да го преодолее.
Николас подхвърли пътната чанта на Майър, но продължи да следи с очи двойката, потънала в разговор близо до кърмата.
— Ето, занеси това в каютата на госпожица Уилъби.
— Сър?
— Голямата каюта отпред до мачтата.
— Но това е капитанската каюта, сър.
— Точно така. Там ще се настани госпожица Уилъби.
— С вас ли, сър?
— Не, по дяволите! Аз съм в каютата на кърмата.
— В каютата на помощник-капитана ли, сър?
— Да.
— Разбирам, сър. Значи това, което се говори, е вярно.
— Какво? — Николас се намръщи и изви врат, за да види как Бритълс привлече в прегръдките си госпожица Уилъби. Тя отпусна глава на рамото му и затвори очи, а Николас изпита копнеж, какъвто не бе познавал никога досега, сякаш някой бе издълбал дълбока дупка в душата му. — Какво каза, Майър?
— Екипажът, сър. Това, което някои казват… аз си помислих, че не може да е истина. Но сега…
Да върви по дяволите Бритълс със солидния си вид, галантни обноски, скъпоценни рубини и проклети валсове. Да върви по дяволите и тя!
— И какво? Какво се е оказало истина?
— Предполагам, че има мъже, които са способни на това, макар че никога не съм мислил, че вие… че вие ще се вслушвате във всяка нейна дума. Предполагам, не бива да се учудвам, че сте й поверили управлението на кораба.
Николас рязко извърна глава.
— Какво? Кой казва това?
Майър примигна и сякаш главата му потъна във високата яка на ризата.
— Ами екипажът, сър. И въпреки нежеланието ми съм принуден да се съглася с тях, капитане. Никога досега не сме ви виждали толкова много да се въртите край някоя фуста.
— Изобщо не се въртя.
— Разбира се, че не, сър. Но, ако ми позволите да кажа, сър, никога досега не сте обръщали внимание какво казва една фуста, особено пък що се отнася до корабите.
— Внимание, казваш.
— Да, сър. Вие винаги сте повтаряли, че жените служат само за едно и то не е нито бизнес, нито пък да се разговаря с тях. Досега не сте позволявали на жена да се приближи до друга част на кораба ви, освен до леглото.
— Госпожица Уилъби не е фуста.
— Да, капитане. И аз го виждам много добре, сър.
Николас опъна рамене, за да препречи гледката на Майър към задните части на госпожица Уилъби, очертани от плътно прилепналите панталони. Усмивката на Майър мигом помръкна и очите му виновно се разшириха, сякаш го бяха хванали на местопрестъплението.
— Госпожица Уилъби идва с нас, за да ни предаде богатия си опит — с измамно тих глас заяви Николас и страните на Майър се покриха с гъста червенина. — Тя не е и никога няма да бъде капитан на този кораб… поне докато аз съм жив. Тя не е способна да дава никакви заповеди…
Веждите на Майър отхвръкнаха нагоре и Николас съвсем ясно си припомни за поражението му в пристанището на Каус, на което Майър бе свидетел.
— Е, може и да е способна на всичко — или поне тя така си мисли — но не и да командва този кораб. Няма да участва в управлението на кораба. Можеш да го кажеш на екипажа.
— Ще го направя, сър.
— Техническа експертиза.
— Да, капитане.
— Нищо повече.
— Разбира се, сър.
Николас скръсти ръце на гърба си и изгледа намръщено Майър.
— Много добре. Сега можеш да вървиш.
Майър не помръдна.
— Ъъъ… капитане, сър? Ами приливът…
Николас махна нетърпеливо с ръка.
