продължаваха да държат момчето.
— Той не може да ни каже нищо. Дайте му това заради безпокойството. — Бръкна в джоба си, извади една златна монета и я хвърли към евнусите. Разчупи печата, преди вратата да се затвори зад гърбовете им. Очите му мигом се приковаха върху подписа в края на бележката. Рамзи.
От другия край на стаята Хасан тихо изруга.
— Каква може да бъде целта му? Той държи в ръцете си сина на бея. Какво повече би могъл да желае? С това отвличане само предизвиква късмета си.
Погледът на Николас се плъзна по редовете, изписани на арабски.
— Той я е отвел в лагера си в южната част на Тунис, близо до Алжир!
— В пустинята…
— Да, в оазиса Масри.
— Знам го. Дотам е един ден езда с камила.
— А с коне?
— Конете на бея могат да те отведат там за три часа усилено препускане. Кажи ми какво иска Рамзи, за да я освободи? Пари? Скъпоценности? Харема на бея?
— Нещо далеч по-просто. — Николас вдигна отново поглед към градините и усети как върху гърдите му ляга огромна тежест. — Той иска мен.
— Теб? В името на Аллаха, защо?
— Между мен и Рамзи има недовършена работа. Иска реванш. Аз трябва да отида сам в Масри. Без никаква войска.
— Но това е немислимо!
— Така ли? Кой мъж би се поколебал да пожертва живота си, за да спаси жената, която обича? Ако не отида сам, Рамзи ще я убие.
— Сега мислиш със сърцето си, а не с…
Вратата на приемната рязко се отвори. Вътре нахлуха двама мъже, следвани по петите от армия евнуси, която се опитваше да ги спре. Първият джентълмен, с внушителна осанка и побелели мустаци, бе окичен с емблемите на френската армия — тъмновиолетова военна шапка, униформа в червено и бяло с месингови копчета, високи до коленете черни ботуши. На кръста му бе препасана дълга сабя в ножница, която подрънкваше, докато пристъпваше.
— Перно! — изруга Николас и рязко се извърна към прозореца, предоставяйки широкия си гръб на новодошлите.
Жак Перно, френски изследовател, авантюрист, филантроп и генерал в оставка от френската армия, спря, козирува и се поклони на везира Хасан, като свали шапката си.
— Ваше превъзходителство, оказвате ми голяма чест, приемайки ме за посланик на Франция…
— Ако обичате! — вторият джентълмен, висок и кокалест, с болнав цвят на лицето, удари Перно по бедрото с бастуна си, пристъпи напред, и подгъна леко крак в елегантен поклон. Джордж Стринфелд, на вашите услуги, Ваше превъзходителство. От името на кралица Виктория и цялата британска нация, имам честта да…
— Джентълмени! — Хасан плесна с ръце и двамата мъже млъкнаха с отворени уста. — Достатъчно! Кажете какво ви води при мен.
— Дойдохме поради същата причина, която е накарала мосю Хоксмур да ви удостои с присъствието си — обидено отвърна Перно. — Какво друго, ако не огромна награда, би го откъснало от многобройните му поклоннички?
— Именно! — изграчи Стринфелд. — Аз дойдох, за да намеря прочутия камък „Котешкото око“! В мига, в който научих за създалата се кризисна ситуация от своя информатор в „Лойд“13, разбрах, че не бива да губя нито миг. Натъкнах се на бригантината на Перно в Ламанша.
Французинът кимна.
— Научих, че Хоксмур е бил изпратен на тази мисия от тайнствен поръчител. Нямах престава, че приятелят ми Стринфелд също е тръгнал по следите на „Котешкото око“.
— Реших, че е най-добре да се съюзим, за да победим капитан Хоксмур.
— Би било престъпление срещу французите и археолозите, ако се оставим Хоксмур да ни победи! — злорадо додаде Перно.
— Следваме го петите още от Корнуол, но близо до Канарските острови ни връхлетя внезапна буря. Вятърът прекърши мачтата на моя кораб и изостанахме. Настигнахме го отново чак в Сицилия. Докато го търсехме, се натъкнахме на един арабски лагер.
— И двамата решихме, че е доста необичайно.
— Изгубихме цял ден заради един сицилиански готвач — негова бе вината да получим тежко стомашно разстройство, но накрая отново попаднахме на следите на Хоксмур и го проследихме дотук.
— Доколкото разбирам — заключи Хасан, — вие сте оставили Николас Хоксмур да ви заведе до „Котешкото око“ с подлото намерение след това да му го откраднете и да си присвоите цялата слава. И желаете от името на бей Хамуда да ви дам благословията си за това предателство? Или може би преувеличавам?
Перно и Стринфелд се втренчиха в първия министър с пребледнели лица.
— Ваше превъзходителство — заекнаха едновременно.
— Веднага напуснете двореца — заповяда Хасан. Стринфелд отвори уста, но преди да успее да произнесе и звук Николас се извърна към съперниците си.
— Почакайте! — Размаха във въздуха писмото, което държеше в ръка. — Ще ви отведа до „Котешкото око“. Освен това съвсем доброволно ще ви отстъпя славата от победата. Бей Хамуда и цялата страна ще са ви безкрайно задължени, обстоятелство, което би трябвало да задоволи и двама ви. — Устните му се разтеглиха в мрачно подобие на усмивка. — Но първо смятам да апелирам към филантропа у теб, Стринфелд и към генерала у вас, Перно, и да ви помоля за помощта ви.
Стринфелд запримигва смаяно.
— Ти молиш за помощта ми? Мислех, че ме презираш!
Перно се намръщи.
— Да не е заради някоя жена?
Стринфелд се ухили самодоволно и ръгна с лакът Перно.
— За чия съпруга се отнася този път, Николас, стари приятелю?
— За моята.
Настъпи оглушителна тишина.
Николас преглътна тежко. Мъката, която го изпълваше, бе толкова силна, че едва можеше да диша. „Моята съпруга“.
— Слушайте внимателно. Имам план.
— Ставай! — Един бедуин с тюрбан на главата нахлу в палатката, сграбчи Доминик за ръката и я дръпна грубо.
— Престанете да ме измъчвате! — озъби се младата жена, призова на помощ цялото си достойнство и вирна брадичка, докато пазачът я влачеше навън от палатката. — Краката ми все още са вързани — изсъска и размаха вързаните си ръце.
Но мъжът не я удостои с поглед, дори когато се спъна и едва не се свлече на колене. Дръпна я силно за косата, което изтръгна неволен вик от устата й, и я повлече по горещия пясък към голямата палатка, край която бяха разположени по-малки в малка горичка от високи дървета с широки листа. Доминик изгледа свирепо бедуина, после огледа лагера и присви очи срещу палещото следобедно слънце. Въздухът бе толкова тежък и задушен, че тя едва дишаше. Затворена сама в малката палатка, без нищо за пиене, тя бе решила, че Халид я е оставил да умре. Очевидно Рамзи имаше други планове за нея.
Лагерът гъмжеше от бедуини. Повечето бяха тежко въоръжени с дълги саби, затъкнати в коланите им. От раменете им висяха пушки, а през гърдите им бяха препасани кожени ремъци, в които бяха втъкнати дългите дръжки на пистолетите. Мъжете се бяха разпръснали на групички — някои се грижеха за конете и камилите, а други почистваха и смазваха оръжията си. Зад пясъчните дюни Доминик видя неколцина пазачи,
