дойдох с него, за да търся „Котешкото око“. Успях да го накарам да ме вземе на кораба си. От малка бях запленена от легендата, както и мнозина други. Но не дойдох, за да завладея тази легенда, каквато е целта на Хоксмур. Аз искам повече. Дойдох, за да открия мъжа, който я притежава. — Сведе клепачи и продължи е дълбок глас. — Дойдох, за да открия теб. Някога Хоксмур е отнел твоята жена. Сега ти можеш да вземеш неговата.
Халид изруга гневно от ъгъла и се впусна в обидна тирада за измамните жени, с които е пълен светът, но погледът на Рамзи го накара да млъкне.
— Завържете го на коловете! — заповяда той. Очите на Халид щяха да изхвръкнат от орбитите.
— Не! — изкрещя бедуинът. — Рамзи, в името на Аллах, не и на коловете! Нима ще изтезаваш човека, който ти доведе Хоксмур?
Рамзи взе пръстена между двата си пръста, вдигна го на светлината и притвори едното си око.
— Ти си само една свиня, Халид. Ти ме предаде. Това е краят. Няма да те изтезавам дълго. Денят е горещ и слънцето е силно. Не се бой, ще умреш бързо. — Отчаяните вопли на Халид изпълниха палатката, докато пазачите го извеждаха. Рамзи впи изпитателен поглед в Доминик. Младата жена имаше чувството, че той прониква до дъното на душата й, че отгатва отвращението, което изпитва към него, премесено със съжаление към безпомощния и глупав Халид. Ала дори и да бе забелязал, не го показа. — Излезте всички! Ще ви повикам, когато имам нужда от вас. Дотогава никой да не влиза.
Един от пазачите пристъпи към Рамзи и се наведе над ухото му. Доминик изтръпна, когато върхът на ножа му отметна пискюлите, които скриваха слабините й.
— Забравяш, че тя е само една жена — изръмжа той на пазача, без да откъсва поглед от бедрата й. — Няма оръжие, както сам виждаш, а аз съм въоръжен. Върви си.
Пазачът се поколеба. Рамзи го изгледа. Лицето му стана зловещо като смъртта. Пазачът пребледня. Адамовата му ябълка заподскача в гърлото. Доминик бе сигурна, че едва се сдържа да не побегне от страх за живота си. Но Рамзи бе изключително подвижен за мъж с такива огромни размери. Надигна се от креслото с бързината на мълния. Доминик политна и се свлече на колене върху стълбите на платформата. Погледна към масивния гръб на Рамзи и разкрачените му крака. Ръката му замахна встрани, нещо избълбука и пазачът падна с глухо тупване на пода. Смразена от ужас, младата жена се взираше в безжизнените очи на мъжа и в локвата кръв, която бързо се образуваше върху килима. Едва не се задави. Побърза да се извърне, опитвайки се с все сили да спре треперенето на тялото си, ала не й се удаде.
Рамзи избърса ножа в бедрото си и се извърна към Доминик. Устата му бе отворена, гърдите му тежко се повдигаха, а очите му мятаха мълнии.
— В моя лагер няма място за предатели или за хора, които не биха пожертвали живота си за моята кауза. Този беше млад и глупав. Мислеше си, че е по-умен от мен. И преди ми е създавал главоболия. Знаеше, че рано или късно това ще се случи.
Останалите мъже минаха покрай безжизненото тяло и се изнизаха навън. Доминик се изправи, опитвайки се да запази самообладание и да се съсредоточи върху плана си дори при тази невиждана жестокост. Беше сигурна, че Рамзи е луд. Той закрачи напред-назад пред позлатения си трон. Ръката му, държаща ножа, се свиваше и отпускаше ритмично. От челото му потекоха струйки пот. Той ги избърса с ръка и впи поглед в нея също като звяр, дебнещ плячката си. Това не бе опитният водач, който със самообладание и вещина би повел хората си към съдбата им. Не, този мъж бе един извратен и самонадеян луд, разяждан от подозрения. Затова, и бе убил без никаква причина, само по прищявка. Доминик издържа пронизващия му поглед без да трепне, със спокойствие, на каквото не бе и помисляла, че е способна.
— Имаш ли вино? — попита тя.
Той спря и хвърли поглед към задния ъгъл на палатката.
— Предпочитам опиум — рече и се пресегна към нещо зад трона.
— Тогава по-добре седни. — Тя се извърна и бавно пристъпи към малката масичка в ъгъла. Впери поглед в кристалните гарафи и усети как коленете й се разтреперват. Какъв дявол я бе накарал да помисли за вино?
Кристалните чаши звъннаха зловещо, докато сипваше от гарафата. Преглътна с усилие, извърна се и едва не изтърва чашите. Там, скрита зад голям диван, в сянката до стената, беше поставена малка дървена клетка. Вътре се бе свило малко момче, обхванало с ръце тънките си крака. Около глезена му имаше дебела желязна верига, прикована към пречките на решетката.
Огромни кафяви и тъжни очи срещнаха нейните. Сърцето й се сви от мъка и тя прехапа устни в усилието да се сдържи да не се хвърли към детето. „Синът на бей Хамуда“.
Събра всичките си сили, за да мине покрай малкия пленник, без да каже нищо. Знаеше, че Рамзи не сваля поглед от нея. Държеше нещо, което й заприлича на дълга ваза с два странно извити накрайника, които стърчаха нагоре. Той поднесе пламъка на свещта към долния накрайник. Секунди по-късно течността в стъклената купа започна да бълбука и някакъв бял дим се изви от горния накрайник. Рамзи прилепи устни към него и вдъхна дълбоко, а очите му се изцъклиха. Задържа дъха си и после изпусна дима от ноздрите си. Въздухът се изпълни с остра миризма. Очите му заискриха с особена светлина. Отново поднесе накрайника към устата си. Изведнъж Доминик осъзна, че той бе пленник на опиата, също както тя бе негова пленница. По време на война трябва да се възползваме от слабостта на врага. Нима Хоксмур не й го бе казал?
Внезапно ръката на Рамзи се стрелна и сграбчи толкова силно китката й, че тя изтърва чашите. Червеното вино се разля като кръв върху елечето й и изпръска гърдите на Рамзи. С нечовешки вик той зарови лице в пазвата й и замляска шумно като изгладнял мъж. Доминик с огромно усилие потисна отвращението си и се застави да не се отдръпне. Бягството бе невъзможно. Ръката му я стискаше като с железни клещи. Щеше да я убие, ако дори за миг се възпротиви. Без да се замисли, щеше да пререже гърлото й. Как си бе въобразила, че би могла да го води за носа?
— А сега, мое котенце — завалено изрече той и вдигна замъглените си очи към нея, — ще ми докажеш верността си.
Доминик замръзна и мислено се помоли. Очакваше да разкъса елечето й и да я тръшне на пода. Огледа се диво и зърна ножа му до креслото на пода. Дали можеше да го достигне?
Но колкото и да бе странно, изглежда мислите му бяха другаде. Повдигна наргилето към устните й.
— Опитай го. — Беше заповед. Ръката му сграбчи главата й и насила приближи устните й към накрайника. Течността продължаваше да клокочи. Димът се извиваше около нея. изпълваше дробовете й със сладникавата миризма на гнило. — Дишай и ще познаеш насладата. Дишай, котенце, дишай.
Когато Николас видя патрулите, охраняващи южната страна на лагера на Рамзи, осъзна, че животът му зависи от една своенравна жена, която имаше твърде високо мнение за способностите си, и от двамата мъже, които презираше най-много на този свят. Още по-голяма подигравка със здравия разум бе фактът, че нито за миг не бе помислил за това в Тунис. Ала нима имаше друг избор? Нямаше време, нито търпение да обмисли и други възможности.
Както бе предположил, патрулът веднага го забеляза. Виковете на стражите се понесоха над пустинята. Само след миг смушкаха конете си и препуснаха в галоп към него. Николас заби пети в хълбока на коня си и се понесе напред, без да спира да се удивлява на скоростта на жребеца си. Накара ги да го следват през пустинята, увеличавайки бързо разстоянието помежду им. Макар че бе спирал само веднъж, за да го напои, конят бе издържал непоносимата жега с лекота. Дишането му бе дълбоко и равно и се носеше уверено по горещия пясък. Нито един английски жребец не можеше да се сравнява с чистокръвните коне от конюшните на бей Хамуда. Николас можеше единствено да се надява, че войската на Перно е снабдена със същата порода коне.
Докато пазачите се приближаваха, се молеше да не забележат, че идва от юг, макар че Тунис се намираше на север от лагера.
Дръпна поводите на коня си и вдигна ръце към небето — знак, че се предава. Горещият вятър издуваше ризата му, която след миг прилепваше към запотените му гърди. Виждаше се, че не носи оръжие. Съмняваше се обаче, че това щеше да ги настрои по-благосклонно. И се оказа прав. Когато го довлякоха до лагера на Рамзи, едното му око бе подуто, от носа му течеше кръв, а лицето му бе насинено. Освен това пазачите се бяха постарали да му счупят поне няколко ребра. Очевидно доволни от себе си, те щяха тутакси да го въведат в една голяма палатка, ако пазачът на входа не ги бе спрял.
Докато двамата бедуини и пазачите спореха кой има по-висок ранг, Николас огледа лагера. Бяха
