потвърждаваха.
Хасан го изгледа съчувствено.
— Тя не може да е отишла твърде далеч.
— По дяволите, човече! — озъби му се Николас. — Изминаха четири часа. Тя може да е навсякъде.
Отмина Хасан и се приближи към строените в две редици слуги. Погледът му внимателно обхождаше всяко лице. Доказателството беше някъде тук, само трябваше да събере мислите си й да го открие. Кой от тях беше предателят?
— Тя познава ли някого в Тунис? — попита Хасан.
— Не. — Николас се спря пред едно момиче и дръпна булото й. Надигнаха се възмутени викове. Пристъпи към следващото, без да го е грижа, че всички го гледаха с ужасени лица. — Доминик не е напуснала двореца по своя воля. Била е отвлечена.
— Не можеш да бъдеш сигурен…
Хоксмур рязко се завъртя. Ръцете му бяха стиснати в юмруци, а гърдите му се вдигаха и спускаха. Имаше чувството, че всеки миг ще експлодира.
— Сигурен съм, по дяволите! Аз я познавам. Знам как мисли. Познавам чувствата й. Знам…
Очите му срещнаха тези на Фаруд. Сякаш някакъв невидим юмрук се стовари върху главата му. Брошката! Изведнъж всичко си дойде на мястото. Приближи до Фаруд и спря на сантиметри от великана.
— Къде е твоето момиче? Не я виждам тук.
Фаруд сви рамене и изгледа Николас с премрежен поглед.
— Не разбирам за какво говориш.
Николас го сграбчи за ризата и го притисна до стената. Търпението му се бе изчерпало.
— Къде е онази мръсница, тлъсто копеле?
— Кажи името й! — присъедини се към него Хасан със заплашителен глас. — Ще ни кажеш веднага или ще съжалиш, че си се родил.
Фаруд преглътна и погледна ужасено към Николас, сякаш виждаше самия дявол.
— Елмаз.
Николас извърна поглед към Хасан.
— Тя е прислужница в кухнята — обясни везирът. — Една от многото. Отсъствието й едва ли се е забелязало веднага.
— Тя си тръгна от стаята ми — закима уплашено Фаруд.
— Ще ми покажеш откъде е излязла — изръмжа Николас и избута Фаруд с такава сила пред себе си, че гигантът едва не се свлече на колене. — Заведи ме там. Веднага! — Тръгна след лейтенанта, като го побутваше, за да върви по-бързо. Хасан ги следваше, заобиколен от трима евнуси. Влязоха в стаите на Фаруд и той посочи към една тясна врата в отдалечения ъгъл на стаята.
— Ето там. — Фаруд отвори вратата. — Тя си тръгна оттук.
Николас взе един свещник и надникна в тъмния коридор. Носле сграбчи Фаруд за ръката и го избута пред себе си.
— Ти ще ни водиш, лейтенанте. Но преди това ще ми кажеш откъде момичето има онази брошка, която бе скрило в дрехите си. Ти ли й я даде?
— Не съм аз! Аз съм само един беден лейтенант. Нямам скъпоценности. Аз й давам други неща. — Фаруд се поколеба, хвърли през рамо един разнежен поглед към Николас, после бързо се извърна и пое по тъмния коридор. — Каза ми, че е получила брошката тази вечер от един мъж, когото познавала. Опитваше се да ме накара да ревнувам. Като всички жени. Не й повярвах. Тя има и разни други дреболии и бижута, които крие. Мисля, че ги краде от гостите на бея.
— Или ги получава като отплата за информацията, която предоставя.
— За какво става дума? — намеси се Хасан.
— Обзалагам се, че Елмаз е добре платена шпионка на Ел Сахиб, Хасан. Именно от нея Рамзи е узнал, че „Котешкото око“ е на борда на „Източна Индия“. Сигурен съм, че е получила брошката като награда за помощта й при отвличането на Доминик. Мога да се закълна, че е превела Доминик през този коридор, за да не ги види никой.
Хасан тихо изруга.
— Спри, почакай… — промърмори Николас и се закова. Присви очи и постави дланта си на стената. — Тази част изглежда различна. Къде извежда коридорът, Хасан?
— Към кухните. Слугите го използват, за да излизат незабелязано от двореца.
— Но Елмаз не беше в кухнята.. След като е напуснала стаята на Фаруд, навярно е отишла някъде другаде. Ето тук… виждате ли… има вдлъбнатини… — Натисна леко с длан и в стената се отвори тайна врата. — Да вървим! — подкани ги Николас и прекрачи през прага.
Проходът бе тесен, направен от камък и се спускаше стръмно надолу. Николас се движеше най-отпред, вдигнал високо свещта, оглеждайки стените за друг таен изход. После внезапно проходът свърши пред извити каменни стълби.
— Недей! — предупреди го Хасан, но Николас продължи напред, като взимаше по две стъпала наведнъж. Стълбите правеха остри завои. Миришеше на солен въздух, плесен и влага, а после внезапно свършиха пред една скала.
— Не. — Извърна се и въздухът излезе със свистене от гърдите му. — По дяволите, пропуснах го!
— Подобни тайни тунели може да има навсякъде — мрачно се обади Хасан, когато Николас мина покрай него, без дори да го погледне.
Младият мъж отказваше да повярва, че е сгрешил, че Елмаз може би е тръгнала по друг път, че не е шпионка, а обикновена крадла, която ограбва гостите на бея.
При многобройните си мисии се бе натъквал на различни препятствия, които мнозина биха сметнали за непреодолими, но винаги бе побеждавал благодарение на точната си мисъл и здрав разум. Но никога досега не бе изпитвал подобни лоши предчувствия, които терзаеха сърцето му и измъчваха душата му. Не бе познал отчаянието, разкъсващата болка, замъгляваща разсъдъка. Ако сега започнеше да се съмнява в посоката, която бе поел, чувствата му може би щяха да го погълнат и той никога нямаше да открие Доминик.
В гърлото му се надигна огромна буца и той с усилие я преглътна. Върна се обратно по стълбите, като внимателно опиваше стената с длан. И изведнъж го напипа — една толкова малка вдлъбнатина, че лесно можеше да бъде пропусната. С върховете на пръстите си опита очертанията на вратата, сложи длан в средата и леко натисна. Вратата безшумно се завъртя на пантите си и се отвори.
Прекрачи прага. Лъхна го топлият нощен въздух. Над главата му блестяха звездите. Пълната синьобяла луна обливаше земята със сребриста светлина. Наоколо се простираше тучна долина. Не се виждаше жива душа.
И тогава го видя — един малък предмет, искрящ на лунната светлина. Наведе се и вдигна рубинената котка. Отметна глава и небесата се разтърсиха от отчаяния вик, който се понесе над долината като вой на самотен вълк.
ГЛАВА 23
Бележката за откупа бе донесена в двореца преди обяд от едно момче с уплашени очи и в мръсен бурнус.
— Пуснете го — заповяда Николас на двамата евнуси, които го държаха за ръцете. Стоеше изправен пред стъклената стена в просторната приемна на бея и гледаше към градината с уморени от безсънната нощ очи. Беше прекарал цялата нощ да помага на Майър и моряците да разтоварят оръжията. Сутринта бе кръстосвал неспокойно по дебелите персийски килими на бея в очакване да го повикат. Часовете му се сториха безкрайно дълги и мъчителни. Изгревът на слънцето бе като подигравка с неговата безпомощност и усили безпокойството му. Слугите му донесоха храна и питие, но той не се докосна до нищо. Отказа дори да изпие чашата коняк, която Хасан му предложи. Ако до обяд не се получеше съобщение, щеше да преобърне всеки сантиметър от арабската земя, за да я открие. Дори и да се наложи до края на живота си да я търси, щеше да я намери.
Докато отваряше писмото, хартията сякаш изгаряше пръстите му. Погледна към евнусите, които
