Пленница на вятъра

проблеснаха на лунната светлина, докато прибираше пръстена в джоба си. — За да правиш алъш-вериш с някого, не е нужно да му вярваш, Ибрахим. Да вървим. Конете ни чакат. Ще се наложи да яздим цяла нощ, за да стигнем до лагера на Рамзи в пустинята. — Халид вплете ръка в косата на Доминик и я дръпна толкова силно, че вратът й изпука. — Утре преди обяд Alcalde ще получи условията за откупа. Преди да падне нощта ще е пленник на Рамзи. А до полунощ ще е мъртъв. А ти ще прекараш остатъка от живота си като държанка на Рамзи, като за всичките си злощастия можеш да обвиняваш единствено себе си.

ГЛАВА 22

Бей Хамуда лежеше в средата на огромно легло в зала, голяма колкото един лондонски квартал. Бялата му коса се бе разпиляла по възглавницата като бял ореол. Лицето му бе бледо и изпито, а кожата върху изпъкналите кости — прозрачна като пергамент. Свит под пурпурните завивки, той изглеждаше твърде незначителен, за да управлява каквото и да било, а тялото му бе малко като на дете. Около него се въртяха повече от десетина слуги, готови да изпълнят всяко негово желание, което той изразяваше или с цъкване на езика си, или с бавно кимване, или с немощно поклащане на главата. Гласът му, когато заговореше, не бе по-силен от пресипнал шепот. За да могат да го чуват, Николас и Хасан придърпаха столовете си по-близо до леглото. Очите на бея бяха затворени.

— Хасан ми каза, че си дошъл заедно с дъщерята на моя приятел Уилъби. Познавам нея и брат й още от времето, когато бяха деца. Дошъл си да ми върнеш сина.

— Изпратен съм от Лондон.

— Знам кой те е изпратил. — Беят махна с ръка, която приличаше на изсъхнал клон. — Постави го начело на войската ми, Хасан. Фаруд е пияница и глупак и не струва нищо. Хората следват силните. Но най-вече се нуждаят от надежда. Имам чувството, че този мъж Хоксмур ще ги поведе с голям успех срещу Ел Сахиб.

Везирът измърмори съгласието си и погледна Николас.

Англичанинът преглътна острия си отговор. Внезапно се почувства неудобно от обрата на събитията.

— Аз не съм водач, бей Хамуда. Не твърдя, че мога да обединя хората ви и да ги поведа срещу бунтовни военни групировки. Всъщност винаги съм предпочитал да работя сам и досега това е било гаранция за успеха ми. Не разбирам нищо от война и не виждам причина за военни действия. Ако работя сам, по- вероятно е да намеря и върна „Котешкото око“.

Ала изглежда беят изобщо не чу думите му.

— За да победиш Рамзи, ти се нуждаеш от моята армия и от моите хора. Разбрах, че имаш достатъчно оръжие.

Николас пое дълбоко въздух и се постара да овладее раздразнението си.

— Всички оръжия на света няма да помогнат на една недисциплинирана армия, при това доведена до ръба на изтощението. Няма да поведа хората ви на сигурно заколение.

— Войската на Рамзи е отлично обучена.

— Сам го казахте.

— Имало е и други армии, които са се изправяли срещу мен, Хоксмур, и всички са претърпявали поражение. Още не си видял каква сила има легендата за „Котешкото око“ за хора като Рамзи и техните идеали. Те избраха да завладеят моето царство измежду останалите арабски царства, защото е малко, миролюбиво и не разполага със силна армия. Смятат да поробят всички араби преди французите и вие, англичаните, да успеете. Хората от рода на Рамзи не вярват в мира. Те искат война. Искат тирания. Те вярват, че се борят за единната арабска кауза, но всъщност целта им е съвсем друга. Те искат просто власт и се стремят към нея по-силно от останалите. При тях това е нещо като болест. — Гърдите на бея потрепериха и той с мъка пое въздух. Усилието изглежда го изтощи напълно. — Този човек трябва да бъде спрян. Не е достатъчно само да спасиш сина ми Диаб. Трябва да победиш Рамзи, за да може страната и хората ми да оцелеят. Утре ще заминеш за Тунис и ще организираш войската. Само по този начин проклятието ще бъде прокудено завинаги от обречената ми родина!

— Бей Хамуда…

— Познавам един друг велик англичанин, който не иска да го смятат за герой. И той, също като теб, се прикрива зад студена маска. Един горд мъж. Твърде горд. И много тъжен. Познавах го преди много години. Корабът му заседна във водите на бея на Триполи и бе нападнат от местни пирати. Доведоха го в Триполи заедно с останалите членове на екипажа му и го продадоха на един негодник пират, който искаше да си построи каменна крепост около къщата си тук, в Тунис. Англичанинът бе много горд, макар и да бе роб и да бе принуден да яде и да спи в компанията на плъховете. Заради тази негова гордост пиратът направи живота му ад. Ако имаше възможност, сигурно щеше да го убие.

Николас впери поглед в съсухрения профил на бея.

— И вие сте спасили живота му, нали? Спасили сте този горд англичанин от сигурна смърт.

Беят бавно извърна глава и отвори очи. Те бяха бездънни и пусти.

— И като отплата много по-късно той ми предложи да спаси моя и се съгласи да скрие сина ми в Англия, когато разбрах, че повече няма да мога да го опазя от Рамзи. Направи го, рискувайки репутацията си и политическите си амбиции. Знам какво мислят англичаните за арабите. Знам, че англичаните ще презрат завинаги и ще заклеймят свой сънародник, който изменя на омразата им и помага на един преследван арабски владетел. Но между мен и Търлестан не съществуват никакви прегради. И двамата сме миролюбиви хора и сме дългогодишни приятели.

Николас почувства как върху гърдите се стоварва огромна тежест.

— Какво казахте?

— Миролюбивите хора никога няма да позволят на религиозните или етнически различия да застанат между тях.

— Казахте Търлестан.

— Да. Едмънд Търлестан, граф Уинтърхър.

Николас преглътна огромната буца, заседнала на гърлото му, и притвори очи за миг.

— Господи! Кой би помислил, че от всички мъже в Англия тъкмо той е този самопожертвувателен човеколюбец? И аз правя всичко това за Търлестан?

— Значи го познаваш?

— Излиза, че не съм го познавал. — Николас усети горчив вкус в устата си. — Каква дяволска игра на съдбата!

— Моля?

Хоксмур се изсмя кратко и безрадостно.

— Дълбоко се съмнявам, че многоуважаемият, горд и благороден граф Уинтърхър знае в чии ръце е поверена неговата специална мисия. А ако го знае, сигурно много добре разбира на каква огромна опасност е подложена блестящата му кариера, както и благородническия му сан, при положение че реша да проявя отмъстителната страна на своя характер и уведомя Парламента за делата му.

— Искаш да му отмъстиш заради някаква несправедливост?

Устните на Николас се извиха в мрачно задоволство.

— За мен би било огромно удоволствие да унищожа този човек и пак няма да се чувствам отмъстен докрай.

— Ти си горд като него. Може би не го преценяваш с трезви очи.

— Разбирам вашата позиция, бей Хамуда. Не възнамерявам да ви отегчавам с моята. Ще се задоволя да кажа, че какъвто и успех да постигна тук, той ще бъде заради вас, вашия син и вашите хора. За известно време ще забравя личните си чувства към Едмънд Търлестан.

— Съмнявам се, че ще успееш.

— Може би сте прав — промърмори Николас, — но ще изчакам да се завърна в Лондон.

Малко след това Николас напусна покоите на бея и се запъти по коридорите към стаите си. С всяка изминала крачка решителността му се засилваше. Отпъди всякакви мисли за Търлестан. Потисна изгарящата