омраза, която разяждаше вътрешностите му. Съсредоточи се върху огромните отговорности, които беят бе стоварил върху плещите му. В съзнанието му изплуваха картини на опустелите пристанища на Тунис, в които не се виждаше нито един кораб, натоварен с храни и жизненоважни стоки. Представи си улиците на града, пълни с измършавели жени и деца, умиращи от глад. Какво щеше да стане с хората, ако кръвожадният Рамзи завземе властта? И кой бе предателят, съобщил на Рамзи, че „Котешкото око“ се намира на борда на „Източна Индия“ на път за Лондон? Николас все повече се убеждаваше, че този негодник е сред приближените на бея.
Спря се пред вратата на стаята си и пое дълбоко дъх. Притисна длан към дървото и усети как го облива топла вълна. Успокояваща топлина, която му напомни как се чувстваше, след като е прекарал часове в кабинета си, седнал край камината с чаша коняк в ръка, обмисляйки проектите за новите си кораби. Тези мигове бяха единствените, когато усещаше, че истински принадлежи на нещо, и бе в покой със самия себе си. Чувството бе толкова опияняващо, че му се искаше да го задържи завинаги. Тъкмо това бе причината, поради която мечтаеше да построи своята увеселителна яхта и да обикаля с нея света. И изведнъж, в този миг, съвсем неочаквано… като гръм от ясно небе, отново се чувстваше по същия начин. В една чужда страна, в един студен и пуст дворец, с бъдещето на нацията, легнало на плещите му, с омраза, изгаряща сърцето му и с предателството, спотаено из лабиринта на тези мрачни коридори.
Той принадлежеше на Доминик. Беше сигурен в това, както никога досега в живота си. Всяко решение, мъдро или не, всяка победа или поражение, всеки завой, който бе направил, бе пътеката, която ги водеше един към друг. До този момент не бе вярвал в съдбата. Никога не бе допускал, че на този свят съществува една жена, предопределена единствено за него, която с един замах да заличи всички връзки, чувства, господствали досега в живота му. Жена, която ще разтвори широко залостените врати към душата му и ще го изпълни с любов, както слънчевата топлина нахлува в студена и мрачна стая. Жена, която ще му донесе радостта от любовта — дълбока, завладяваща и обновяваща. Вдигна резето и бутна вратата.
— Доминик.
Тя не беше там. Николас отиде до прозорците, дръпна завесите и огледа вътрешния двор, окъпан от лунната светлина. Беше пуст. Извърна се и се втренчи в леглото. Ноздрите му се разшириха. Усещаше уханието й. То го обвиваше и сякаш се подиграваше на чувствата, които го изпълваха. Тя е била тук. Къде, по дяволите, бе отишла?
Не. Не бе избягала от него. Не и в тази чужда страна. Беше твърде умна, за да го направи. Да, но освен това бе и неимоверно дръзка и безразсъдна.
Кръвта забуча в ушите му. Той излезе и се запъти надолу по коридора към стаята, предназначена първоначално за Доминик. Нахлу вътре без да почука. Нямаше никой. Продължи по коридора, като отваряше всички врати, но стаите бяха празни.
— Проклета Зейнаб! — изръмжа младият мъж и гневно закрачи към стаята на Фаруд. Отвори с трясък вратата и се закова на място. Пред погледа му се разкри огромният задник на Фаруд, който бясно се движеше нагоре-надолу. Като огромен звяр лейтенантът бе подпрял колене в средата на леглото и се бе уловил за страничните колони. Животинското му ръмжене се смесваше с женски охкания. Туловището му я закриваше напълно. Виждаха се само дългите и стройни крака, широко разтворени и потръпващи.
Разкъсван от неконтролируема ярост, Николас се спусна към леглото, сграбчи мъжа и с все сила го отскубна от жената.
— О, Боже! — Николас впери поглед в лицето й, по дяволите, беше момиче на не повече от петнадесет години, с дълга черна коса и огромни гърди. Очите й се разшириха и тя му се усмихна с недвусмислена покана.
— Господи, извинете… — Стаята избухна в хиляди звезди. Главата му се завъртя, той се удари в една от колоните и се свлече на пода. Подпря се с две ръце и с мъка надигна глава. Кръвта се стичаше от носа му и капеше върху купчина тъмни дрехи, които миришеха на мускус и пържено. Със сигурност не бяха на Фаруд. Всичките му мускули се напрегнаха, когато чу яростната ругатня на лейтенанта. Николас сграбчи дрехите на момичето, претърколи се на една страна и ловко скочи на крака. Отстъпи назад, без да откъсва поглед от Фаруд.
— Ти си разумен човек, Фаруд — рече той и смело се усмихна. — По дяволите, всички можем да сгрешим, нали? Помислих си… — Погледна към момичето. Тя също го гледаше. Едната й ръка разтриваше зърното на гърдата й, а другата се стрелкаше между бедрата й. — Господи, не знам как можах да направя подобна грешка. — Отстъпи няколко крачки и закачи нещо с върха на ботуша си. Сведе поглед, намръщи се и погледна остро към момичето. Тя продължаваше да го гледа, а устните й бяха извити в чувствена усмивка.
Фаруд изруга гневно и тромаво пристъпи. Николас изобрази някакво подобие на усмивка и се отправи към вратата.
— Тръгвам си. Виждаш ли? — Вратата се захлопна зад гърба му.
Спря, облегна се и пое дълбоко дъх, опитвайки се да събере мислите си. Присви очи. Момичето бе скрило нещо в дрехите си — златна брошка с някаква плетеница от странни знаци. Рядък предмет, но не чак толкова ценен. Беше го сложил при останалите неособено скъпи бижута, които пазеше в ковчежето на кораба. Ковчежето бе разбито и съдържанието му бе откраднато, когато „Мисчиф“ бе ограбен, а Хатън убит. Дали бе случайно съвпадение, че една слугиня притежава тази брошка? Или тя имаше някаква връзка с мъжете, които бяха убили Хатън? Засега не можеше да получи отговор на тези въпроси.
— Господи, Доминик, къде си? — Николас се запъти право към стаите на Хасан. Оттам двамата отидоха да потърсят Зейнаб. Тя каза, че Доминик я изхвърлила от спалнята на Николас и оттогава не я виждала.
— Зейнаб казва истината — възпря го Хасан, когато Николас се надвеси застрашително над жената, сякаш имаше намерение да я удуши. Везирът го сграбчи за ръката и побърза да го изведе навън. — Тя не би си позволила да заговорничи срещу омъжена жена. Повярвай ми, Зейнаб не знае нищо.
Николас се извърна към Хасан.
— Тогава къде е? — оголи зъби той.
— Ако желаеш, ще претърсим двореца.
— Направете го!
— Помислил ли си, че тя може би се крие от теб?
Николас го изгледа кръвнишки. По-възрастният мъж се усмихна.
— Може би трябва да проявиш малко повече благоразумие и търпение и да дадеш възможност на младата си невеста да се подготви за ролята си на съпруга.
Николас махна нетърпеливо с ръка.
— Доминик не е от тези, които се крият. Тя предпочита да се опълчи открито и да се сражава докрай. Изправя се пред предизвикателствата с развети платна и готови за стрелба оръдия. Колкото по-голяма е опасността, толкова по-смела е тя. Не е като обикновените жени. Доминик не се крие от мен, Хасан. Чувствам го.
Хасан цъкна с език и сви рамене.
— Говориш така, сякаш я познаваш много добре. Както желаеш. Ще наредя да се претърси двореца.
— И околностите. Ще започна със западното крило.
Хасан улови ръката му.
— Ти не ми вярваш. Мислиш си, че някой я е отвлякъл, че тук има замесен предател. Предпочиташ да е така, отколкото да си мислиш, че те е напуснала по свое желание. Тъкмо тази мисъл не можеш да понесеш.
Николас впи поглед във възрастния мъж.
— Аз не вярвам на никого, Хасан, но на теб вярвам малко повече, отколкото на всички останали.
Хасан се засмя и тупна Николас по рамото,
— Много добре. Хайде, ела с мен. Нека намерим невестата, за да можеш да извоюваш благосклонността й и най-после да намериш покой.
Ала тази нощ на никого не бе съдено да намери покой. Четири часа по-късно, след като целият дворец бе претърсен, Хасан събра всички слуги и гости в огромната приемна на двореца. Всички докладваха, че Доминик не е била открита. Николас крачеше като звяр, уловен в клетка — най-лошите му страхове се
