— Много е мил.
— Той я ухажва по този начин, точно това прави.
— Татко, той е женен мъж.
— Ухажва те, за да отидеш да работиш при него и да се преместиш в големия град. Това имах предвид.
Силно тропане по вратата прекъсна разговора им. Всички се обърнаха, а вратата се отвори по-широко и един тийнейджър подаде глава вътре. Изглеждаше огромен. Имаше модерна прическа и навярно тежеше над сто и двайсет килограма.
— Господин Ренърд? — извика той несигурно. — Виждам, че барът не работи, но може ли да вляза за малко?
Джейк позна момчето. Казваше се Елиът и бе най-големият от синовете на Даръл Уотърсън. Даръл и Чери имаха осем момчета, всички здрави и яки, но семейството бе доста затруднено финансово, особено след като Даръл пострада при злополука във фабриката. Сега по-големите момчета работеха по малко, за да помагат в изхранването на семейството, докато Даръл се оправеше.
— Елиът, знаеш правилата. Щом си непълнолетен, кракът ти не бива да стъпва в бара, независимо по кое време — през деня или вечер. Не искаш да си загубя лиценза за продажба на алкохол, нали?
— Не, сър, разбира се, че не искам.
— Работа ли си търсиш?
— Не, сър. Имам си хубава работа в Сейнт Клеър, разтоварвам кашони в една фирма всеки уикенд. Ние просто се чудехме колко време…
— Кои по-точно сте вие? — попита Джейк.
— Някои от момчетата.
— И те ли са непълнолетни?
— Да, сър, мисля, че са и момичетата също, но те…
— Затвори вратата след себе си, синко. Така влизат мухи. И предай много поздрави на приятелите си. Кажи на Даръл, че ще намина в неделя да го видя.
Елиът гледаше объркан.
— Да, сър, непременно, но…
— Хайде, тръгвай.
— Татко, не мислиш ли, че трябва да разбереш за какво те търсят? — попита Мишел.
Тео тръгна към вратата.
— Може би някой от тях знае нещо за станалото в клиниката ти. Трябва да поговорим с тях.
— Май прибързах — призна си Джейк. — Някой да не се е наранил, Елиът? Майк, може би трябва да отидеш да видиш.
Елиът трескаво въртеше глава.
— Не е нищо такова — каза той. — Никой не е пострадал. — Той се обърна, облегна се на вратата и извика: — Ей, момчета, той носи пистолет. Готино, а?
Момчето се извърна точно когато Мишел тръгна към него. То погледна бързо краката й и отмести поглед.
— Не, госпожо, тоест не, доктор Майк, никой не е дошъл при вас. Е, всички ви харесваме… не, исках да кажа друго. Просто казвам че никой не е болен или нещо такова. Честна дума.
Елиът се изчерви силно. Очевидно не бе по силите му да говори свързано в присъствието на красива жена. Тео искрено му съчувстваше.
— Знаеш ли нещо за случилото се в клиниката? — попита тя.
— Не, госпожо, не знам, а разпитах наоколо, точно както ми заръча татко ви. Никой не знае нищо, а това е малко странно, защото обикновено, ако някой направи такова нещо, ще иска да се похвали. Нали се сещате. А сега никой не се хвали. Никой не знае нищо. Честна дума.
— Тогава защо си дошъл тук, Елиът?
Той не можеше да спре да зяпа Мишел, но все пак успя да посочи Тео.
— Ъъъ… ние просто се надявахме… ъъъ, ако той няма нищо против… може би треньорът, господин Бюканън, ще излезе за малко да се запознае с някои момчета от отбора.
Мишел беше сигурна, че не е чула правилно.
— Какво каза току-що?
— Може би треньорът, господин Бюканън, ще излезе за малко да се запознае с някои момчета от отбора.
Тя примигна.
— Треньорът?
Тео мълчеше вцепенено. Откъде, за бога, му бе хрумнало на Елиът, че… В следващия момент се сети и се разсмя.
— Говорих с едно момче…
Елиът прекъсна обяснението и извика навън:
— Треньорът ще дойде. Всички да се приготвят.
Джейк сръга Тео между лопатките.
— По-добре излез навън, синко, и виж за какво е тази шумотевица.
— Това е недоразумение — каза той на Мишел, която вървеше към вратата.
Той я последва с намерението да й обясни, но веднага щом излезе навън, го посрещнаха бурни възгласи. Огледа се удивен. Паркингът беше пълен с коли, пикапи и момчета, поне четирийсет момчета, всяко от които викаше и свиркаше.
Четири тънички руси девойчета пристъпиха напред едновременно. Всички бяха облечени с бели шорти и червени тениски. Носеха червено-бели помпони на мажоретки и започнаха да подскачат и да скандират името му.
— Нямам думи — каза Тео.
— Бюканън! — ревеше тълпата.
Мишел избухна в смях. Тео вдигна ръце нагоре, опитвайки да успокои тълпата.
— Аз не съм вашият треньор — извика той. — Чуйте ме. Това е недоразумение. Това момче…
Беше безнадеждно. Никой не обръщаше внимание на протестите му. Въодушевените тийнейджъри се втурнаха към него, викайки едновременно.
Как, по дяволите, бе изтървал нещата да стигнат дотам? Усети, че Джейк постави ръка на рамото му и погледна към него.
Старият човек се усмихваше широко.
— Добре дошъл в Боуън, синко.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Опита се да обясни недоразумението, но момчетата, които очевидно пращяха от тестостерон, не дадоха изобщо думата на Тео, а го наобиколиха, като всеки се опитваше да надвика останалите. Държаха треньорът да научи в какво е силата на всеки от тях и на какви постове искат да играят. Едно момче на име Муз си проправи път през тълпата и заяви на Тео, че от него ще стане чудесен защитник. Съдейки по ръста на момчето, Тео реши, че то навярно може да покрива цялата линия.
Продължаваше да се опитва да ги накара да млъкнат, за да им обясни, но те бяха прекалено възбудени, за да го чуят. Отзад мажоретките продължаваха да подскачат и да се премятат по паркинга.
Мишел не помогна особено. Тя явно не можеше да спре да се смее. После едно от момчетата реши, че иска да огледа по-отблизо пистолета на Тео. Тео реагира бързо, инстинктивно. Стисна момчето за китката и го бутна. Момчето се приземи на колене.
— Страшни рефлекси, тренер — кимна Муз и извика одобрително.
— Хайде, деца, отдръпнете се — извика Джейк. — Оставете треньора и Майк да стигнат до колата. Хайде вървете. Разчистете пътя. Те трябва да отидат до клиниката на Майк, за да може треньорът да се включи в разследването.
Като наричаше Тео „треньор“, Джейк влошаваше положението още повече. Съдейки по усмивката на
