лицето му, Тео разбра, че възрастният човек го прави нарочно.
Мишел хвана Тео за ръка и го приведе през тълпата, докато той продължаваше с опитите да накара момчетата да млъкнат. Мишел и Тео си проправиха път покрай пикапите и микробусите и най-после стигнаха до колата на Тео. Той отвори вратата, за да се качи Мишел, и момчетата веднага го наобиколиха отново. Тео беше доста висок, но някои от момчетата се извисяваха над него. С подходящи тренировки и мотивация можеха да станат страхотен отбор, помисли си Тео.
Отказа се от опитите да им обясни, просто кимна и заобиколи колата от страната на шофьора, после бързо се вмъкна вътре.
— Да, ясно, в центъра — каза той и затвори вратата, после натисна копчето и я заключи.
— Какво в центъра? — попита Мишел.
— Момчето с обицата каза, че иска да играе в центъра.
Мишел хапеше долната си устна, за да спре да се смее, но докато излизаха от паркинга, Тео бе подложен на още едно приветствие, този път от мажоретките и Мишел отново избухна в смях.
— Знаеш ли какво им трябва на тези деца? — попита той.
— Нека отгатна. Треньор по футбол.
— Не, добър учител по английски, да ги научи да говорят правилно.
— Просто бяха много щастливи, че си се появил — каза тя. Избърса сълзите от очите си и въздъхна.
— Слушай — каза той настойчиво, — просто спрях на една бензиностанция да заредя и момчето на касата си науми, че съм дошъл да кандидатствам за треньор.
— Ще бъдат много разочаровани, че си ги подвел. О, боже, не се бях смяла така от дълго време.
— Радвам се, че те развеселих — каза той нацупено. — Кажи ми едно нещо. Защо никой в този град не ме слуша?
— Прекалено са заети да се опитват да те впечатлят. Ще пуснеш ли Анди Феро да играе полузащитник тази година?
— Много смешно.
— Той е доста издръжлив.
Тео спря колата и се обърна към нея.
— Дойдох да ловя риба.
След няколко секунди Мишел осъзна, че колата не се движи. Тео очевидно бе спрял, защото не знаеше накъде да кара, я тя седеше и го зяпаше.
— Тук завий наляво. Клиниката ми е на няколко пресечки по-надолу. А ако продължиш напред, ще се блъснеш в къщата ми. Тя е само на една пряка път в тази посока. Малка къща с две спални. Нищо особено. Разбъбрих се, нали. Странно — добави тя. — Мисля, че ме караш да нервнича.
— Защо да е странно?
— Би трябвало аз да те карам да нервничиш. В края на краищата…
— Какво?
— Аз съм те виждала гол.
— И си била естествено впечатлена.
— Впечатли ме твоят апендикс.
— Готов съм на всичко, за да накарам една красива жена да ме забележи — каза той, докато завиваше наляво.
— Ето я клиниката ми.
Щеше да му е трудно да я пропусне. Клиниката бе единствената сграда по чакълирания път. Тео спря на паркинга отстрани на сградата и паркира под един голям чинар. Клоните на дървото се разпростираха над покрива. Беше буквално надвиснало бедствие.
— Трябва да накараш някой да подкастри тези клони. Една по-силна гръмотевична буря и ще загубиш покрива си.
— Знам. Записала съм си го в списъка със задачите си.
Клиниката беше малка правоъгълна каменна сграда, прясно боядисана в бяло. Входната врата беше в черно, а на височината на погледа бе закачена табелка с името на Мишел, изписано със златисти букви на черен фон. Имаше две каменни саксии със здравец от двете страни на алеята. И двете саксии бяха изпотъпкани.
Мишел го отведе до задния вход на сградата. Чувалите с боклук бяха разкъсани, а металният контейнер — преобърнат. Задният двор приличаше на бунище.
— Току-що бях боядисала вратата, виж какво са направили с нея.
Върху бялата лакирана врата бе изписано със спрей „кучка“.
Тя посочи една захвърлена кутия от спрей на земята.
— Взели са боята от моите запаси.
Тео отново погледна задния двор, после се отдръпна, за да може Мишел да отключи. Докато се разминаваха, телата им се докоснаха леко. Мишел влезе в коридора и светна лампите.
Имаше три стаи за прегледи и всичките изглеждаха невредими. Като се изключеха надписите със спрей по стените, разбира се. Кушетките и шкафчетата не бяха разместени. Вратичките им бяха отворени и всичко бе преобърнато, но явно не се бяха занимавали много с тях.
Кабинетът на Мишел бе съвсем различно нещо. Тео подсвирна, когато го видя. Стаята изглеждаше така, сякаш през нея бе минал циклон. Бюрото й бе преобърнато, чекмеджетата — извадени и изпочупени, навсякъде бяха разпилени листи.
— Говорех истината, когато казах, че не съм имала време да започна да чистя — предупреди го тя. — След като видях какво е станало, веднага се обадих на Бен.
Тео гледаше старото канапе в дъното на стаята. Някой от нападателите си бе поиграл с ножа върху него. Виненочервената кожа бе разпорена и пълнежът се подаваше. Някой сякаш си бе излял яростта в тази стая.
— Виж какво са направили с вратата ми. Винаги държа вратата на кабинета си затворена, но никога не я заключвам. Просто е трябвало да натиснат дръжката. Но те са си направили труда да я разбият с ритници.
— Може би току-що са били разбрали, че няма никакви наркотици в клиниката ти.
— И са превъртели?
— Възможно е.
Тя тръгна по коридора.
— Чакай да видиш приемната. Още по-зле е.
Тео продължаваше да стои на вратата на кабинета и да съзерцава хаоса вътре.
— Какво правиш?
— Опитвам се да открия модел.
— Какъв модел?
Той поклати глава.
— Как така брат ти и баща ти още не са дошли да разчистват? Джейк каза, че ти предложил, но ти не си му дала да пипа нищо. Защо?
— Първо трябва да събера листовете от медицинските картони или поне трябва да съм тук, докато го правят. Информацията в картоните на пациентите е поверителна и трябва да се погрижа всеки лист да попадне в правилната папка.
— Мислех, че току-що си открила клиниката си.
— Така е.
— Тогава откъде са се взели всички тези картони?
— От доктор Робинсън. Той напусна Боуън преди два месеца и ми остави всички свои пациенти. Научих, че е напуснал впоследствие. Знаех, че мрази Боуън, но не мислех, че ще изостави пациентите си на произвола на съдбата. Казал на баща ми, че животът е твърде кратък, за да работи човек в — цитирам — „такъв забравен от Бога западнал град“.
— Пациентите му сигурно са го обожавали при това отношение към града.
— Ами не са го харесвали особено. Обръщали са се към него само когато са били отчаяни, в случай на
