ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Тео не се съгласи, че това е параноя и не се засмя. Докато пътуваха към дома й, изражението му бе съвсем неразгадаемо.
— Това ли е? — попита той и кимна към къщата на завоя.
— Да. — Беше се разсеяла за момент. — Единствената къща на улицата.
Той се ухили.
— За твоя информация, това не е улица, а черен път.
— По стандартите на Боуън е улица.
Мястото бе невероятно красиво. Десетина дървета ограждаха малък двор. Дървената къща имаше широка веранда и три мансардни стаи, чиито прозорчета се издаваха от покрива. На стотина метра зад къщата проблясваше водата. Когато спря пред входната врата, Тео видя и други дървета зад къщата.
— Има ли много змии наоколо?
— Намират се.
— А в къщата?
— Не.
Той въздъхна облечено.
— Мразя змиите.
— Не познавам много хора, които да ги обичат.
Той кимна и я последва по пътеката към стъпалата на мансардата. Забеляза, че Мишел има слабост към цветята. На всички прозорци имаше сандъчета с цветя, а по верандата цветята се разполагаха в големи глинени саксии, обвити с бръшлян.
Мишел отключи вратата и влезе първа. Тео остави чантата си в антрето до една старинна ракла и се огледа. По вида на къщата си личеше, че е била грижливо ремонтирана. Дървеният под бе лакиран и блестеше с мек блясък, а стените бяха боядисани в бледожълто. Тео усети мириса на лак. Подпря въдицата си на стената и затвори вратата зад себе си. Когато сложи резето, забеляза колко слабо е закрепено то. Отвори вратата отново, наведе се и огледа ключалката отблизо, търсейки следи от взлом. Нямаше видими драскотини, но Мишел трябваше да я подмени незабавно.
Пристъпи напред в антрето. Вляво имаше малка трапезария с маса и столове от тъмен махагон и красиво изработен бюфет до стената срещу прозорците. Килимът бе цветното петно в стаята. Беше яркочервен с шарки в жълто и черно.
Вдясно от входа бе дневната. Меко бежово канапе и два фотьойла бяха разположени срещу камината. Пред канапето имаше друг цветен килим и сандък, служещ за масичка, върху който бяха струпани книги. В дъното на дневната имаше остъклена врата, зад която се виждаше бюро.
— Къщата всъщност е един голям квадрат — обясни Мишел. — Можеш да минеш от трапезарията в кухнята, да прекосиш задния коридор и да влезеш в кабинета ми, а оттам през портала да се озовеш в дневната. Не е нужно да се връщаш назад, където и да отиваш, и това ми харесва.
— Къде са спалните?
— Стълбището е до задния вход, точно до мокрото помещение. Горе има две спални. Големи са, но подовете и стените им още не са пребоядисани. Ремонтирам къщата стая по стая. Ще трябва да използваме една и съща баня, ако не възразяваш. Или можеш да използваш банята на долния етаж, но в нея има пералня и сушилня. Когато завърша ремонта, ще има две отделни бани.
Къщата на Мишел бе обзаведена семпло, но с вкус. Имаше изчистени и изящни линии. По подобие на жената, която живее тук, помисли Тео.
— Това „Мейтлънд-Смит“ ли е? — попита той, като влезе в трапезарията, за да огледа масата отблизо.
— Познаваш марките на мебелите?
— Да. Мога да оценя добрата изработка. Е, познах ли?
— Не, не е „Мейтлънд-Смит“. Това е „Джон-Пол“. Тео не разпозна името в първия момент, после осъзна какво му казва — че брат й е изработил мебелите.
— Няма начин брат ти да е направил това.
— Но е факт.
— Мишел, това е произведение на изкуството.
Той нежно поглади масата, сякаш галеше бебе. Мишел го гледаше доволна, че той оценява майсторството на брат й.
Махагонът бе гладък като полиран мрамор.
— Невероятно — прошепна Тео. — Виж тези линии.
Той се наведе, за да погледне масата отдолу. Краката бяха изящно извити, а сглобките бяха удивителни. Масата бе съвършена. Всяка линия бе съвършена.
— При кого се е учил?
— Той е самоук.
— Невъзможно.
Тео продължаваше да оглежда мебелите. Изправи се и вдигна един от столовете. Обърна го наопаки и подсвирна. Нито един гвоздей или болт.
— Боже мой, бих дал всичко да мога да изработя нещо такова. Ако се полагат подходящите грижи, този стол ще издържи векове.
— Занимаваш се с дърводелство? — Тя не знаеше защо, но мисълта, че Тео прави нещо с ръцете си, я изненада. Струваше й се в противоречие с това, което знаеше за него.
Той я погледна и забеляза изненадата й.
— Какво?
— Нямаш вид на човек, който работи с ръцете си.
— Така ли? А на какъв човек имам вид?
Тя сви рамене.
— На човек от Уолстрийт… костюми, шити по поръчка… прислуга. Въобще, момче от големия град.
Той повдигна едната си вежда.
— Грешиш. Правя някои неща особено добре с ръцете си. — Усмихна се закачливо и добави: — Искаш ли препоръки?
Сексуалният намек не й убягна.
— Трябва ли да заключа спалнята си довечера?
Изражението му веднага стана сериозно.
— Не, никога не бих се възползвал от това. Пък и…
— Да?
Той й намигна.
— Ако изиграя картите си както трябва, ти сама ще дойдеш при мен.
— С всички жени ли, с които се запознаваш, си толкова дързък, господин Бюканън?
Той се засмя.
— Не знам защо става така, Мишел. Ти изкарваш на показ най-лошото в мен.
Тя направи гримаса.
— Честна дума. Наистина обичам да майсторя нещо с ръцете си. Обичам да изработвам разни неща… или поне по-рано го правех. Но признавам, че не съм особено добър.
— Какво си изработил?
— Последното нещо, с което се занимавах, бе една двуетажна къщичка за птици. Направих я преди четири години, но беше пълен провал. Птиците не се доближават до нея. Умирам от глад, Мишел. Какво ще кажеш да те изведа на вечеря?
— Предпочитам да не излизам тази вечер. Ако нямаш нищо против. Ти си ми гост…
— Независимо дали ти харесва или не.
— Всъщност е приятно някой от Министерството на правосъдието да е под моя покрив. Ще държиш вълците настрана.
