— Взе ли си ключа за къщата?
Тя потупа джоба си.
— Тук е.
— Заключих задната врата. Беше я забравила отворена. — Думите му прозвучаха, сякаш я обвиняваше в престъпление.
— Понякога забравям. В Боуън обикновено не си заключваме къщите.
— Беше ли заключила клиниката?
— Да, бях.
— Отсега нататък — каза той, като затвори вратата и се увери, че е заключена — ще трябва да заключваш всички врати. Ясно?
— Да, ясно — кимна тя, докато поставяше лекарската си чанта на задната седалка.
Тео подкара колата назад по алеята и хвърли един поглед към Мишел.
— Ще спрем ли…
— Не.
— Не си чула какво искам да кажа.
— Знам какво искаш. Пържени картофи, мазен хамбургер…
— Чипс — каза той.
— В него има твърде много натрий.
Докато го насочваше по един черен път, после по друг, Тео продължи да спори за храната.
— Никога ли не отстъпваш?
— Аз съм лекар, така че отговорът е не.
— И лекарите нямат право да ядат нищо вкусно?
— Нямах представа, че гостът ми е такова мрънкало. Татко обича мазни храни. Може да се преместиш при него.
Смути се да не би да му е прозвучало прекалено войнствено. Тео й даде възможност да докаже, че не е чак такава задръстенячка, като попита:
— Какво правят хората по тези места за развлечение?
Тя сви рамене.
— Ами прости неща… ходят на кино, разправят си рибарски истории на халба бира в „Лебедът“, събират се на вечеря, като всеки носи по нещо за хапване, навестяват съседите си, за да сравнят кой е отгледал по-хубави домати… и разбира се, целогодишното им любимо занимание — сексът.
— Какво? — попита той, сигурен, че не е чул правилно.
— Секс — повтори тя невъзмутимо. — Правят секс. Много, много секс.
Той се засмя.
— Знаех си, че това място ще ми хареса.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Ето я къщата на Даръл, в края на пътя — каза Мишел.
Тео искаше да паркира до тротоара, но такъв нямаше. Нямаше и алея за коли пред къщата, така че той спря на тревистия хълм до един очукан стар шевролет. Двуетажната къща се нуждаеше отчаяно от ремонт. Изкривените стъпала изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да хлътнат необратимо.
Жената на Даръл, Чери, ги гледаше иззад мрежестата врата. Веднага щом Тео и Мишел слязоха от колата, тя излезе на верандата и им махна с ръка.
— Благодаря ти, че дойде, доктор Майк. Ръката на Даръл му създава проблеми. Той не се оплаква, но виждам, че има силни болки.
Тео взе лекарската чанта на Мишел и я последва. Тя го представи. Чери изтри ръцете си в престилката и се ръкува с него. Беше съвсем обикновена жена, с обрулен вид, към четирийсетгодишна, предположи Тео, но когато се усмихнеше, лицето й грейваше. Прякорът Чери4 очевидно се дължеше на естествено червената й коса.
— Чух за вас от големия ми син Елиът. Не помня да съм го виждала толкова развълнуван — обясни Чери. — Вие със сигурност сте го впечатлили — добави тя. — Заповядайте вътре. Тъкмо започнах да подреждам масата за вечеря. А, преди да съм забравила, да ви кажа, че господин Фрилънд може да се отбие за малко. Обади се преди около двайсет минути.
— Господин Фрилънд? — Името се стори познато на Тео, но той не помнеше къде го е чувал.
— Учителят по музика в гимназията — подсказа му Мишел.
Чери ги заведе в дневната, която бе свързана с трапезарията. Мебелите бяха съвсем малко и стари. Кухнята беше тясна и претъпкана с дълга дъбова маса и десет стола, всеки от които бе различен.
Даръл ги чакаше. Той беше начело на масата и даваше банан на бебето, което седеше на малко столче до него. Повечето от банана бе размазан по лицето и ръцете на малкото момченце. То видя майка си и се усмихна с беззъбата си уста. После забеляза Мишел и веднага се начумери. Долната му устна потрепери.
Мишел съзнателно не се доближи до него.
— Днес няма да ти правя инжекции, Хенри — обеща му тя.
Детето избухна в плач. Чери потупа ръката му и го успокои с шепа царевични пръчици, които остави на таблата пред него.
— Всеки път, когато се видим, аз му причинявам болка — каза Мишел. — Ако мога да си го позволя, ще наема сестра и ще прехвърля инжекциите на нея.
— Не обръщай внимание на Хенри. Още минута-две и ще разбере, че не си дошла при него — каза Чери.
Даръл стана и протегна ръка да се ръкува с Тео, докато Мишел ги представяше един на друг. Лявата му ръка бе бинтована до лакътя.
— Защо не седнете до онази купчина документи — предложи Чери на Тео, — докато доктор Майк преглежда ръката на Даръл.
Даръл доста безцеремонно побутна документите към Тео.
— Големият Джейк каза, че може да се заинтересуваш от тези документи… нали си адвокат.
Тео не падаше от небето и веднага разгада плана на Джейк. Кимна и седна на масата. Мишел също разбра какво става, но се зае с прегледа на ръката на Даръл.
След като провери цвета на пръстите му, тя попита:
— Сменяш ли превръзката редовно?
— Да — каза той, без да отделя поглед от Тео. — Чери ми я сменя всеки ден.
— Имаме от мехлема, който ни даде за още една седмица — допълни Чери. И тя наблюдаваше Тео и нервно въртеше престилката си.
Тео не бе сигурен какво се очаква от него. Мишел реши да му помогне.
— Даръл работеше в захарната фабрика на братята Карсън.
— След злополуката ме освободиха. Направо ме уволниха — обясни той и поглади брадата си.
— Злополуката докато беше на работа ли стана? — попита Тео.
— Да.
— Даръл работи двайсет и две години във фабриката.
Тео бързо пресметна наум и се шокира, като осъзна, че Даръл е само на трийсет и девет или четирийсет години. Изглеждаше поне на петдесет. Беше грохнал, също като къщата си. Косата му бе прошарена, имаше дебели мазоли на дясната ръка и раменете му бяха прегърбени.
— Разкажи ми за злополуката.
— Преди или след като прегледаш документите — попита Даръл.
— Преди.
— Добре. Ще го обясня накратко. Работех на резачката, която е една голяма машина, каквато има във всяка захарна фабрика. Казах на Джим Карсън, че резачката не работи както трябва и че трябва да я спре и да извика техници да я оправят, но той не ме послуша. Той много трудно дава пари, което е разбираемо, нали тъй. Де да беше ме послушал. Та тъй, аз си работех както обичайно и изведнъж ремъкът се скъса и
