— Но все пак ще заключиш спалнята си, нали?
Беше странно, че може да си бъбри с толкова привлекателен мъж. И забавно, помисли си Мишел. Почти не й бе оставало време за такива неща, докато следваше и караше специализацията си. Тогава можеше да мисли единствено за това как да подремне малко. Закачките определено не бяха част от програмата й.
— Истината е, че не се налага да заключвам вратата си — каза му тя. — Ела с мен. Ще ти покажа къде ще спиш и можеш да се преоблечеш, докато аз тършувам из хладилника.
Тео взе чантата си и я последва през трапезарията в кухнята. Тя бе светла, весела провинциална кухня, два пъти по-голяма от трапезарията. В стаята за закуска имаше стара дъбова маса и четири изпръскани с боя сгъваеми стола. Имаше три двойни прозореца над старата емайлирана мивка, които гледаха към верандата и задния двор. Дворът бе дълъг и тесен и в далечината се виждаше кей, вдаден в тъмната вода. Алуминиева лодка бе завързана на една от каменните колони на кея.
— Ловиш ли риба от този кей?
— Понякога. Но предпочитам кея на татко. Там улавям повече риба.
В задния коридор имаше три врати. Едната водеше към верандата, другата към прясно боядисана баня, а третата към гаража.
— На горната площадка има още една баня. Твоята спалня е отляво.
Тео не тръгна веднага да се качва. Той пусна чантата си на пода, провери бравата на задната врата и поклати глава, защото и десетгодишно дете би могло да я отвори. После огледа прозорците на първия етаж. Когато се върна в кухнята, каза:
— Всеки би могъл да се прехвърли през прозорците. Нито един от тях не бе заключен.
— Знам — призна Мишел. — Вече ще внимавам.
— Не искам да те плаша, но като видях клиниката…
— Имаш ли нещо против да изчакаш с този разговор? Нека първо да вечеряме. Имах тежък ден.
Тя се обърна и отиде при хладилника. Чу как стълбите скърцат, докато Тео се качваше по тях. Старото легло с желязна рамка имаше дюшек на буци и не бе достатъчно дълго. Мишел предположи, че краката на Тео ще висят извън леглото, но беше сигурна, че той няма да каже и дума за тези неудобства, защото беше джентълмен.
Бостънският му акцент много й харесваше. Тази мисъл й хрумна внезапно, докато трупаше зеленчуците върху кухненския плот и Мишел веднага я прогони. Да, Бостън. На другия край на света. Въздъхна. Тео бе дошъл да полови риба и да се отблагодари за услугата, каза си тя. Щеше да й помогне да се оправи с този неприятен инцидент с клиниката, а после щеше да се прибере в Бостън.
— Край на историята.
— Какво каза?
Тя рязко се обърна.
— Говорех си сама.
Той носеше стари избелели дънки и сива тениска, която бе виждала и по-добри времена. Белите му маратонки също бяха посивели и на едната отпред имаше дупка. Мишел реши, че той изглежда невероятно секси.
— Кое е толкова смешно?
— Нищо. Май очаквах да се появиш с изгладени дънки с ръб. Шегувам се — добави бързо тя, като видя гримасата му. — Облечен си съвсем подходящо… ако не броим пистолета.
— С удоволствие ще върна тая проклетия. Не обичам оръжията, но шефовете ми в Бостън настояват да го нося, докато не утихне фурорът около последния случай, по който работих.
— Някога стрелял ли си по човек?
— Не, но не съм изоставил тази надежда — усмихна се лукаво той. — Може ли да си взема ябълка?
Отхапа от ябълката още преди тя да му кимне.
— Ужасно съм гладен. Какво ще готвиш?
— Печена риба със зеленчуци и ориз. Става ли?
— Не знам. Звучи ми прекалено здравословно. Обичам вредни храни.
— Много лошо. Защото в моята къща ще ядеш само здравословни неща.
— След вечеря ще седнем ли да поговорим за това какво става в живота ти?
— Какво да става?
— Ами например кой в този град иска да те прецака. Извинявай, трябваше да кажа, който ти има зъб.
— Чувала съм и по-лоши изрази. Самата аз бях доста устата едно време — похвали се тя. — Когато бях малка. Научавах цветистия език от братята си. Татко казваше, че мога да накарам някой възрастен мъж да се изчерви, но бързо ме отучи от тези думи.
— Как? Със сапун в устата?
— А, не, нищо подобно. — Тя пусна чешмата и започна да мие зеления лук. — Просто ми каза, че всеки път, когато кажа някоя лоша дума, мама плаче.
— Използвал е чувството ти за вина.
— Точно така.
— Баща ти говори за нея сякаш…
— Сякаш тя го очаква у дома.
— Да.
Мишел кимна.
— Татко обича да обсъжда всичко с нея.
— Как умря тя?
— Направила е масиран инсулт, докато ме е раждала. Изобщо не се съвзе и впоследствие почина.
Телефонът иззвъня и прекъсна разговора. Мишел изтри ръцете си с една кърпа и вдигна слушалката. Обаждаше се баща й от „Лебедът“. Мишел чуваше тракането на чаши.
Тео се облегна на плота и дояде ябълката, докато чакаше Мишел да му каже с какво да помогне в приготвянето на вечерята. Стомахът му изръмжа недоволно и Тео се огледа из кухнята за още нещо, с което да засити глада си. Тази жена не държеше никаква готова храна в къщата. Как можеше да пие бира, без да яде чипс? Това му се струваше истинско престъпление.
— Имаш ли нещо против? — попита той и посочи кухненските шкафове.
Тя му махна с ръка и той веднага затършува по рафтовете за още нещо за ядене. Джейк говореше почти през цялото време. На всеки две-три минути Мишел се опитваше да се включи в разговора.
— Но, татко… тъкмо приготвяме… да, татко. Разбирам. Добре. Ще отида… Защо трябва Тео да идва с мен? Сериозно, татко, той е дошъл тук за риболов… Не, не споря. Да, сър. Ще ти се обадя, като се върнем. — Тя се засмя толкова весело, че Тео също се усмихна неволно. — Не, татко, не мисля, че Тео иска да хапне още от супата ти.
След като затвори телефона, тя върна рибата в хладилника.
— Извинявай, но се налага вечерята да почака малко. Даръл Уотърсън има проблеми с ръката си и татко му обещал, че ще отида да я погледна. Сигурно Даръл пак си е стегнал прекалено много превръзката. Бих ти предложила да останеш тук да си почиваш или да започнеш вечерята без мен, но моята кола е пред „Лебедът“ и татко смята, че трябва да дойдеш с мен. Имаш ли нещо против?
Тъй като Тео нямаше никакво намерение да изпуска Мишел от поглед, докато не обсъдят положението, той нямаше нищо против да отиде с нея.
— Няма проблем. Даръл е бащата на онова едрото момче, нали? Тийнейджърът, който дойде в бара да ме търси? Как се казваше?
— Елиът. Да, Даръл е баща му.
— Ще може ли пътьом да минем през „Макдоналдс“? Да си купя картофки и „Биг Мак“.
— Ти изобщо ли не се тревожиш за артериите си?
Начинът, по който тя зададе въпроса, го накара да се разсмее. Бе прозвучала толкова отвратена.
— Разбира се, че се тревожа. Все пак ще минем ли?
— В Боуън няма „Макдоналдс“.
Той изтича горе да вземе ключовете за колата, а Мишел влезе в кабинета да си вземе лекарската чанта. Тео я изпревари и я изчака през входната врата.
