крайна необходимост. Знаели са какво мисли за града и за самите тях, или по-скоро нас. Готов ли си да видиш приемната?
— Разбира се.
Той я последва по коридора до рецепцията. Стъклената преграда бе потрошена и повечето от парчетата бяха на земята. Имаше и един счупен прозорец. Тео бавно прекоси помещението, за да огледа отблизо. После погледна пода и кимна.
— Внимавай къде стъпваш — предупреди го тя.
Макар и да изглеждаше невъзможно, регистратурата бе в още по-окаяно състояние. Плотът бе изтръгнат от стената и бе захвърлен на пода върху купчината разкъсани папки и листи. Тапицерията на столовете също беше нарязана. Бяха толкова повредени, че нямаше как да се оправят.
Тео съсредоточено оглеждаше приемната и регистратурата, когато Мишел привлече вниманието му.
— Слава богу, че отпуската ми точно започва.
— Ще трябват повече от две седмици, за да се оправи това място.
Тя не се съгласи.
— Две приятелки от Ню Орлиънс ще дойдат да ми помогнат. За един ден трите ще подредим документите и картоните. Те са сестри и лесно ще се ориентират кое къде трябва да се сложи. Щом приберем документите, Джон-Пол и татко ще се заемат с боядисването. Имам достатъчно време — добави тя. — Но не и пари за нови мебели, поне засега. — Тя вдигна един стол и го постави край стената. Напъха белия пълнеж вътре и отбеляза: — Май засега ще използваме тиксо.
— С радост ще ти заема малко пари.
Определено сбърка, като каза това. Тя се изстреля като ракета и изражението на лицето й му подсказа, че я е шокирал и обидил.
Не му даде възможност да си помисли как да оправи положението.
— Не искам парите ти. В Боуън сме научени сами да се оправяме. Нямаме нужда от външни хора, които да ни спасяват.
— Това е гласът на гордостта. Само се опитвах да…
— … да помогнеш на една дама в беда? Не искам да бъда груба, но ти си външен човек и не разбираш колко е важно за нас да се справяме сами с издръжката на клиниката.
— Ти ми спаси живота, просто исках да… — Майк се намръщи и той млъкна. — Права си. Не разбирам, но няма да настоявам. Дори се извинявам. Не исках да те засегна.
Изражението й се смекчи.
— Виж, знам, че си добронамерен, но това не е твой проблем. Мой е и сама ще се справя с него.
Той вдигна ръце.
— Чудесно — отвърна й. — Оправяй се. Какво каза шефът на полицията? Имаше ли някаква идея кой е направил това?
— Още не. Но дори и да открие хлапетата, които са го направили, аз няма да получа компенсация. Хората по тези места нямат пари. Сигурно си забелязал отсъствието на големи къщи, докато си минавал през града. Повечето семейства работят на две места, за да свържат двата края.
Той кимна към приемната.
— Изглежда доста зле.
— Това е временно затруднение, ще го преодолея.
— Имаш ли застраховка?
— Тя ще помогне, но няма да покрие всичко. Изхарчих цяло състояние за застраховка срещу лекарска грешка и не ми останаха много пари за останалото. За да спестя, застраховах клиниката за по-малка сума. — Без да си поеме дъх, тя смени темата. — Можеш ли сам да пренесеш онзи кашон?
— Да.
— Остави го в задния коридор и тръгвай. Рибата не кълве толкова късно следобед, но поне можеш да се настаниш при татко.
Мишел се опитваше да се отърве от него и то доста безцеремонно. Очевидно не знаеше какво я чака. Тео бе не по-малък инат от нея и вече бе решил, че няма да ходи никъде.
— Мисля да отседна при теб, ако нямаш нищо против.
— Защо?
— Сигурно готвиш по-добре от баща си.
— Напоследък не ми остава много време за готвене.
— Ето, виждаш ли? Значи си за предпочитане. Хайде. Ще разтоваря кашона и можем да отидем с колата до вас. Искам да видя къщата ти, да разопаковам багажа си и да се измъкна от този костюм.
Той понечи да тръгне, но тя му препречи пътя.
— Защо?
— Защо какво?
Стояха един срещу друг. Той бе доста по-висок от нея, но тя не се смути от това.
— Защо искаш да отседнеш при мен? При татко е по-просторно.
— Да, но ти си по-хубава, а той ми предложи да избирам къде да се настаня. При него или при теб. Избирам теб. Местно гостоприемство и така нататък… ще бъде грубо да ми откажеш.
— Казва се южняшко гостоприемство, но още не си ми обяснил…
Той я прекъсна.
— Нека се настаня у вас, да пийна нещо студено и ще ти кажа какво мисля за тази каша в клиниката.
Тео отиде до колата, извади кашона от багажника и го отнесе в задния коридор, после я изчака да изгаси лампите.
— Би трябвало да остана и да започна да разчиствам — каза тя не съвсем убедително.
— Кога ще дойдат приятелките ти?
— Вдругиден.
Той кимна.
— Тогава може ли един мой приятел да огледа клиниката преди това?
— Защо?
— За да ми каже дали греша в преценката си или не. Почини си тази вечер, Мишел. После ще извикаме брат ти и баща ти да помогнат. Ще стане за нула време.
— Ти си тук, за да ходиш за риба.
— Да и ще отида. А сега може ли да се отправим към студените напитки?
Тя кимна, затвори вратата и тръгна към колата.
— Купър каза, че си му се сторила притеснена по телефона.
— Бях изплашена… толкова изплашена, че се стрясках и от сянката си. — Тя спря и се усмихна. — Въображението ми прави номера.
— Какви?
— Снощи ми се стори, че има някой вкъщи… докато спях. Чух шум, станах и обиколих цялата къща, но нямаше никой, проверих дори под леглото си. Може да е бил Джон-Пол, той се отбива в странни часове.
— Но не е бил брат ти?
— Не знам със сигурност. Може да си е тръгнал, преди да стана. А може да съм сънувала кошмар или къщата да си издава разни звуци. Даже си помислих, че някой с седял на бюрото ми. То е в библиотеката, до дневната — обясни тя.
— Защо мислиш така?
— Телефонът винаги стои в десния ъгъл на бюрото… това си е една от маниите ми — че по средата на бюрото не трябва да има нищо, за да не ми пречи като работя, но когато слязох долу тази сутрин, първото, което забелязах, беше телефонът. Беше преместен.
— Нещо друго?
— Имам усещането, че някой ме следи. — Тя поклати глава да прогони абсурдната идея. — И това ако не е параноя.
