— Прекарала е по-голямата част от живота си в учене.
— Какво се опитваш да кажеш?
— Тя няма голям опит с мъжете… не знае какви копелета могат да бъдат.
— Тя е зряла жена.
— Тя е наивна.
— Кой е наивен? — попита Мишел, която се появи неочаквано.
— Няма значение — каза брат й, но продължи да гледа намръщено Тео. Осъзна, че бе сърдит и на Мишел не само защото бе позволила да стане уязвима, като се бе забъркала с този непознат, а и защото бе избрала точно човек, който работеше за правителството, по дяволите. Това бе почти непростимо.
— Майк, двамата с теб трябва да си поговорим.
Тя не обърна внимание на гнева, който струеше от гласа му.
— Бен вече се облича и ще ни чака пред къщата след десет минути. Ще изпрати няколко патрулни коли да потърсят тойотата. Казах му, че са трима или четирима мъже, може би повече.
— Поне четирима са — каза Тео.
— Знаеш ли къде татко държи тиленола? — попита Мишел брат си.
— Над мивката в кухнята. Да го донеса ли?
— Аз ще ида. Тео, трябва да минем първо през болницата — настоя тя, докато се отдалечаваше.
— Шевовете могат да почакат.
Мишел се върна с шишето тиленол и две чаши вода. Под мишница носеше два плика замразени зеленчуци. Тя остави тиленола и чашите на масата и вдигна пликовете:
— Грах или моркови?
Тео отвори шишето тиленол.
— Моркови.
Мишел поразмачка малко замръзналия пакет и го постави на коляното на Тео.
— По-добре ли е?
— Да, благодаря.
Мишел вдигна пакета с грах на челото си. Тео веднага остави шишето и издърпа Мишел да седне в скута му.
— Боли ли те? Дай да видя.
Загрижеността в гласа му едва не я разплака. Тя си пое дъх и каза:
— Нищо сериозно. Само малка цицина. Наистина, не е нищо…
— Шшшт — прошепна той и нежно отмести ръката й, после наклони главата й, за да огледа раната.
Колкото повече виждаше Джон-Пол, толкова по-нещастен се чувстваше. От начина, по който Тео докосваше Майк, разбра, че този мъж очевидно имаше чувства към нея и че бе твърде късно да се направи нещо. Федерален служител. Как бе успяла да си падне по такъв?
— По дяволите! — измърмори той.
Мишел и Тео не му обърнаха внимание.
— Няма кръв.
— Казах ти, че не е нищо особено.
— Но имаш голяма цицина.
— Добре съм.
Той нежно отмести кичура от лицето й. Отвращението на Джон-Пол стана неудържимо.
— Майк, стани от скута му и седни на стол.
— Мисля, че брат ти не ме харесва — каза Тео усмихнато. За да ядоса Джон-Пол, той целуна Мишел по челото. — Кога си удари главата? Когато змията падна върху теб ли?
Тя се измъкна от ръцете му и седна на съседния стол.
— Каква змия? — попита Джон-Пол.
— Памучна уста, падна от едно дърво — обясни тя на брат си.
Тео отвори шишето с тиленол. Мишел протегна ръка и той пусна две капсули в дланта й. Малко след това тя каза:
— Тео, трябва да отидем в болницата и да намерим онзи пакет.
— За какво говориш? Какъв пакет? — попита Тео. Мишел реши, че трябва да започне отначало. Подпря лакът на масата, опря замразения грах на челото си и каза:
— Познах един от нападателите.
— И ми казваш това чак сега? — Той рязко се надигна и пакетът с моркови излетя. Джон-Пол го хвана точно преди да падне, после се протегна и го стовари върху коляното на Тео.
Мишел затвори очи от болка, защото от неговия вик главата я заболя още повече.
— Мъжът, който тичаше след нас, докато се опитвахме да подкараме лодката… него разпознах. Ти насочи фенера към лицето му, помниш ли? Беше куриерът от „Спийди Месинджър“. Който дойде при мен онзи ден на тренировката, докато седях на пейките…
— Забелязах го на стадиона тогава, но не видях лицето му. Носеше шапка. Говориш за този, по когото стрелях ли?
— Да.
— Уби ли го? — попита Джон-Пол.
Мислите на Тео препускаха.
— Не — отвърна той нетърпеливо. — Не уцелих. Мишел, все още не разбирам защо ми казваш чак сега, че си познала един от тях.
— Кога имах време да ти кажа? Докато стреляха по нас и ни преследваха? Или докато се криехме в мочурището и ти не ми даваше да говоря?
— Абсолютно сигурна ли си, че е бил същият човек?
— Да — натърти тя. — Знаеш ли кое е странното? Докато говорех с него на стадиона, имах чувството, че съм го виждала и преди, но тогава си помислих, че може да съм го мяркала в болницата. Там често получаваме пратки.
— Разпозна ли някой от останалите? Онзи в лодката например?
— Не видях лицето му. Той скочи във водата, когато ти стреля по него.
— Него поне уби ли го? — попита Джон-Пол.
— Не, не го улучих.
Джон-Пол го изгледа недоумяващо.
— Защо изобщо носиш пистолет, щом не знаеш как да си служиш с него?
— Знам как да си служа с него — рязко му отвърна Тео. — С удоволствие ще ти покажа.
— Може да ги е ранил — предположи Мишел и веднага осъзна иронията в думите си. Мисията й бе да спасява човешкия живот, не да убива. Но след като бяха стреляли по нея, моралните й възгледи определено се бяха преобърнали.
— Да, няма начин — измърмори Джон-Пол отвратен. — На какво разстояние беше този мъж?
— В този момент стреляха по нас от всички страни — обясни Мишел. — А Тео се опитваше да ме предпази и в същото време стреляше.
Джон-Пол не обърна внимание на обяснението й.
— Защо носиш пистолет? — попита той.
— Защото така ми бе наредено. Получавам много смъртоносни заплахи.
— Мога да си представя — каза Джон-Пол.
— Ще спрете ли да се заяждате един с друг? Попаднали сме в адска каша. Тео, мисля, че вече се сещам какво става. Мъжът, или мъжете, които са вилняли в клиниката ми, са търсели един пакет. Мъжът, който дойде при мен на стадиона, каза, че друг служител на „Спийди Месинджър“ ми доставил пакет по погрешка и се опитваше да го получи обратно. Аз се обадих на секретарката в спешното и й казах да го потърси и да му го даде. Изпратих го в болницата, но после не проверих дали са му предали пакета. Помниш ли, че Елена докара един кашон с пощата ми вчера? Предполагам, че мъжете, които дойдоха вкъщи снощи, са мислели, че пакетът е там. Но аз прегледах какво има в кашона, там нямаше пратки, получени по куриер. Смятам, че не са го намерили в болницата и са решили, че тя ми го е донесла в къщи.
— Има само един начин да разберат, че Елена ще ти носи нещо — каза Джон-Пол.
