Тео?
— На верандата с Джон-Пол. Мини през кухнята — упъти го тя.
Ноа бе тръгнал натам, но спря, когато тя каза:
— Ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се. Каква?
— Не се карай с брат ми.
Ноа се засмя.
— Аз се разбирам с всички.
— Да се обзаложим ли?
Мишел съжали, че не заложи пари, защото със сигурност щеше да спечели. След по-малко от три минути започнаха виковете. Брат й крещеше през повечето време, но и Ноа не се даваше.
Тео влезе в кухнята с ключовете от колата на Ноа. Мишел примигна, защото чу брат си да нарича Ноа с най-различни обидни имена.
Тео също ги чу. Ухили се и каза:
— Знаех си, че ще се харесат.
Тя се ококори.
— На това ли му викаш харесване?
— Нали не се чуват изстрели? Явно Ноа хареса брат ти.
После чу брат си да заплашва Ноа. Заканите му бяха не само цветисти, но и изобретателни. След това Ноа заплаши Джон-Пол на свой ред, но също тъй цветисто и находчиво. Заплахата в общи линии се свеждаше до това, че Джон-Пол никога няма да има свои деца.
— О, ясно е, че го харесва много.
— Тези двамата имат много общо помежду си. Какво направих с очилата си?
— На масата са. Какво общо имат по-точно?
— И двамата са подли като змии — каза той, докато прибираше очилата си.
— Ноа не е подъл. Той се усмихва постоянно.
— Така е — кимна Тео. — И това го прави още по-опасен. Разбираш какво ти е дошло до главата чак като стане твърде късно. Някои от историите, които съм чувал за него от брат си, са направо смразяващи. Точно затова искам Ноа да те пази.
Той преметна ръка през рамото й и я поведе към предната врата.
— Не си ми казал защо трябва да ходиш в Ню Орлиънс.
— Искам да проверя някои неща — каза той, което всъщност не беше отговор на въпроса й.
Той се наведе и я целуна. Беше съвсем мимолетно докосване на устните им и напълно незадоволително по нейна преценка. Той явно си помисли същото, защото, след като я пусна и отвори вратата, я дръпна безцеремонно в прегръдката си и я целуна отново. Този път целувката бе съвсем различна.
Усмихнат, затвори вратата след себе си. Мишел остана до прозореца и го изпрати с поглед. Тео беше поръчал на Джон-Пол да наглежда баща й, а на Ноа да пази нея. Но кой щеше да пази Тео? Тя поклати глава. „Не се тревожи“, каза си. Детектив Харис щеше да арестува нападателите всеки момент.
Какво друго можеше да се случи?
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Клубът се беше събрал в мотелската стая на Джон в Сейнт Клеър. Джон преглеждаше листовете, за да се увери, че това е всичко, а Далас, Камерън и Престън чакаха мълчаливо. Джон най-после свърши, вдигна глава и се засмя.
— Кучката е сложила даже копие от писмото си до мен — каза той.
— Все още искам да отбележа, че протестирам — обади се Престън. — Начинът, по който си върнахме тези документи, беше твърде рискован.
— Това има ли значение сега? Нали сме чисти.
Далас не се съгласи.
— Не и докато не се отървем от Бюканън и докторката. Трябва да го направим още тази вечер, благодарение на поредната издънка на Камерън.
— Вижте какво, просто се паникьосах. Видях Бюканън на прозореца и реших, че ще го улуча, така че стрелях.
— Бяхме взели решение да влезем незабелязано — напомни му Престън.
— Толкова исках да го ликвидирам… за доброто на Клуба — заекна Камерън. — Освен това Бюканън не знае, че аз съм стрелял по него. Съвсем разумно е да предположи, че той е бил главната мишена. Далас, нали ти направи проверката. Ти ни каза, че Бюканън е получавал смъртни заплахи.
Престън кимна.
— Няма време за губене. Трябва да ги убием тази вечер.
— Чудя се дали докторката си е спомнила къде е виждала Камерън — каза Далас.
Никой не погледна Камерън, докато обмисляха тази възможност.
— Казах ви, че ми писна да чакам — каза Камерън.
— Нямаше право… — започна Престън.
Джон вдигна ръка.
— Оставете това. Вече е минало и Камерън съжалява за грешките си. Нали така?
Не толкова думите, колкото начинът, по който ги произнесе, престорената му доброта, подсказаха на Камерън какво ще последва.
— Джон е прав — каза Далас. — Камерън ни е приятел от толкова години. Не бива да позволяваме няколко грешки да провалят всичко. Да простим и да забравим. Съгласен ли си, Престън?
Престън се усмихна.
— Да, добре. Искаш ли нещо за пиене, Кам?
Той поклати глава. Чувстваше жлъчта, която се надигаше в гърлото му.
— Трябва да си събера багажа и да се върна в Ню Орлиънс… освен ако не си променил решението си, Джон и не искаш да остана да ви помогна.
— Какво да помогнеш?
— За Бюканън и докторката. Нали ще действате довечера?
— Да. Но те и двамата са виждали лицето ти, така че не можеш да останеш тук. Вече обсъдихме това, Камерън. Върви си вкъщи и чакай. Ще ти се обадя, като свършим, и ще излезем да празнуваме.
— Докторката е видяла и теб на погребението. Ти защо оставаш?
— Да координирам нещата.
Камерън се изправи.
— Къде е Мънк? — попита той, като потисна страха си.
— Отиде да си купи оборудване. Защо питаш?
Камерън сви рамене.
— Той ще ви помогне ли за Бюканън?
— Да — отговори Далас.
— Ами онзи от ФБР? Клейборн?
— Остави на нас, ние ще се погрижим за него — каза Джон спокойно. — Ти по-добре тръгвай.
— Не се тревожи — настоя Далас. — Всичко ще бъде наред.
Камерън излезе и затвори вратата. Тъй като мислеше, че някой от тях може да го наблюдава иззад завесата, тръгна към ъгъла, без да бърза. Сви в коридора към стаята си и веднага хукна да бяга. Когато стигна до вратата, извади пистолета си, зареди го и се втурна вътре.
Почти очакваше Мънк да го чака там, но стаята беше празна. Задави се, толкова силно облекчение почувства. Нахвърля дрехите си в пътната чанта, грабна ключовете за колата и изтича навън. Отчаяно желаеше да се махне, така че веднага натисна газта. Колата почти се изстреля от паркинга.
Джон му беше казал да се прибере вкъщи и да чака. Значи там щеше да стане, реши той. Скъпите му приятели ли щяха да го направят, или щяха да изпратят Мънк? И в двата случая Камерън знаеше, че е обречен. Пое по магистралата, като постоянно се оглеждаше в огледалото за обратно виждане за Мънк. Не
