— Ще ти обясня, когато престанеш да ми крещиш.
Той бе сменил тона, но очевидно тя беше много разстроена, за да забележи.
Алесандра свали белите си ръкавици. Колин я наблюдаваше как тя ги сгъна на четири и заповяда на Реймънд да ги използва като превръзка, тъй като кърпичката бе напоена с кръв.
— Дявол да го вземе, Алесандра, можеше да те наранят.
— Както и теб, Колин — отвърна тя. — Реймънд има нужда от лекар.
— Щом се приберем вкъщи, ще изпратя Фленаган да повика Уинтърс.
— Да не би Уинтърс да е личния ти лекар?
— Да. Алесандра, познаваш ли мъжете, които те нападнаха?
— Не. Поне, не по име. Но знам откъде са.
— Те са фанатици — подхвърли Реймънд.
Алесандра не можеше да понесе смръщеният поглед на Колин. Тя се облегна назад върху една възглавничка и затвори очи.
— Тези мъже са от моята родина. Искат да ме върнат там.
— С каква цел?
— За да се омъжи за проклетия им генерал — отговори Реймънд. — Извинете ме, принцесо, че използвах тази груба дума във ваше присъствие, но Айвън наистина е проклет негодник.
Тъй като бяха пристигнали вкъщи, Колин трябваше да отложи останалите си въпроси за по-късно. Той отвори входната врата, извика Стефан и чак тогава позволи на Алесандра да слезе от каретата. Стефан излезе и се притича на помощ на Реймънд, а Колин прегърна Алесандра. Отне им повече от час, докато се погрижат за Реймънд. Лекарят на Колин живееше на три пресечки и за щастие тази вечер си бе вкъщи. Фленаган го доведе с каретата на Колин. Сър Уинтърс беше с побеляла коса, кафяви очи, приятен глас и отлични професионални качества. Той смяташе, че нападението е дело на разбойници. Никой не се опита да го убеди в обратното.
— Вече никое място в Лондон не е безопасно с всичките тия мошеници, които скитат по улиците. Трябва да се направи нещо, и то много скоро, преди всички почтени хора да бъдат убити.
Лекарят стоеше в средата на фоайето и хванал с ръка брадичката на Реймънд изучаваше подробно раната на бузата му, като не преставаше да се оплаква за несигурността по лондонските улици. Колин предложи Реймънд да седне на масата в трапезарията. Фленаган донесе още свещи, за да може Уинтърс да вижда по-добре. Лекарят почисти раната с някаква воняща течност и я заши с черен конец. По време на болезненото мъчение, Реймънд дори не трепна. Алесандра трепереше вместо него. Тя седеше до телохранителя и когато Уинтърс заби иглата в плътта му, тя се протегна и стисна ръката на Реймънд. Колин стоеше на прага и наблюдаваше. Цялото му внимание бе приковано в Алесандра. Усещаше колко разтревожена е тя. Очите й бяха пълни със сълзи, а раменете й потреперваха. Колин едва се овладя да не отиде при нея, за да я успокои. Алесандра бе толкова нежна и жалостива, че Колин веднага почувства колко е уязвима. Тя шепнеше нещо на Реймънд, но Колин не можа да чуе нищо. Той пристъпи напред и когато долови думите й, се закова на място. Алесандра обещаваше, че нищо повече няма да се случи на Реймънд. Казваше му, че Айвън няма да бъде чак такъв ужасен съпруг и че след като е обмислила нещата, е решила да се върне в родината на баща си. Реймънд не изглеждаше много щастлив от обещанията на принцесата, а Колин се разгневи.
— Нищо няма да решаваш тази вечер, Алесандра — заповяда й той.
Тя се обърна и вдигна поглед към него. Яростните нотки в гласа му я изненадаха. Какво ли го е грижа за нейните решения?
— Да, принцесо — съгласи се Реймънд — утре ще имаме достатъчно време да обмислим по нататъшните си действия.
Алесандра се престори, че е съгласна, въпреки че вече бе взела решение. Нямаше да позволи някой да пострада заради нея. Чак тази вечер тя осъзна на какво са способни хората на генерала, за да постигнат целта си. И ако Колин не се бе намесил, Реймънд можеше да бъде мъртъв. Колин също можеше да бъде ранен. О, да, решението й е категорично.
Уинтърс свърши работата си, даде наставления и си тръгна. Колин наля на Реймънд пълна чаша бренди. Телохранителят я погълна наведнъж. Щом Реймънд се качи горе да си ляга, Фленаган се зае с вечерния си ритуал да провери ключалките на прозорците и вратите, за да се увери, че къщата е безопасна. Алесандра се запъти към спалнята си, но Колин й прегради пътя точно, когато ръката й бе на дръжката на вратата. Той я хвана и повлече към кабинета. Без да каже дума, той я блъсна леко вътре и затвори вратата след себе си.
Алесандра предположи, че е дошло време да обясни всичко за необичайните обстоятелства, в които се намираше. Тя се приближи до камината и застана пред нея, за да стопли ръцете си на огъня, предвидливо запален от Фленаган. Колин я наблюдаваше безмълвно. Най-после тя се обърна с лице към него. Той се бе облегнал на вратата, скръстил ръце на гърдите си. Не се мръщеше и въобще не изглеждаше ядосан, а само замислен.
— Тази вечер ти докарах неприятности, и то опасни — продума тя. — Трябваше преди време да ти обясня всичко.
Тя очакваше Колин да се съгласи с нейните думи, но се изненада, когато той поклати отрицателно глава.
— Вината е колкото твоя, толкова и моя, Алесандра. Трябваше да настоявам да ми кажеш всичко. Бях прекалено потънал в собствената си работа и не ти обърнах достатъчно внимание. Провалих се като твой настойник. Но сега нещата се промениха и ти ще ми обясниш всичко, нали?
Тя стисна ръце и отвърна:
— Вие нямате вина, сър. Не мислех, че ще остана дълго тук да ви притеснявам с проблемите си, особено след като разбрах, че вие нямате намерение скоро да се жените. Смятах, че генералът ще изпрати свой представител, за да ме помоли да се върна. Виждам, че съм била на погрешно мнение. Мислех генерала за културен човек и с достойнство, какъвто явно не е. Той очевидно е непоколебим и… отчаян.
Очите й се наляха със сълзи. Тя си пое дълбоко въздух, за да овладее вълнението си.
— Съжалявам за това, което се случи тази вечер.
На Колин му дожаля за нея.
— Отговорността не е твоя, Алесандра.
— Те преследват мен, а не теб или Реймънд — възрази тя.
Най-после Колин се размърда от мястото си. Отиде до стола зад бюрото, седна и вдигна краката си на подложката за крака.
— Защо този генерал иска да се върнеш в родината си? — попита той.
— Това не е моята родина — поправи го тя. — Дори не съм родена там. Баща ми бил крал до деня, в който се оженил за майка ми. Тя е англичанка и следователно са я считали за външен човек. Татко се отказал от трона, за да се ожени за нея и по-малкият му брат Едуард станал владетел. Всичко минало много учтиво и изискано.
Колин мълчеше и Алесандра нямаше представа за какво мисли той.
— Имаш ли нещо против да продължа? — попита тя, очевидно разтревожена.
— Искам да обясниш защо генералът настоява да се прибереш вкъщи — повтори Колин.
— Баща ми бе обичан от поданиците си. Те не го презираха за това, че се е оженил за чужденка, дори им се струваше много романтично. В крайна сметка той се беше отказал от трона заради нея и всеки, който познаваше майка ми, я боготвореше. Тя бе една мила и добросърдечна жена.
— Приличаш ли на майка си по външност?
— Да.
— Значи тогава е била красива, нали?
Тя трудно можеше да приеме комплимента му, защото майка й не беше само красива.
— Не трябва да се мръщиш на комплиментите, Алесандра — отбеляза Колин.
— Майка ми беше не само красива, но и с добро сърце. Бих искала да приличам повече на нея, Колин. Помислите ми рядко са добри. Бях толкова ядосана тази вечер, че ми се искаше да нараня онези мъже.
За първи път Колин се усмихна.
— Аз ги нараних — напомни й той. — А сега, моля те, продължи разказа си. Нетърпелив съм да чуя
